Светът за Антон Дончев

Антон Дончев се присъединява към изключителните писатели от Централна Европа, които добре познаваме – албанеца Исмаил Кадаре и хърватина Иво Андрич, лауреат на Нобелова награда.

Франция, „Ла Кроа“

Това произведение бележи една нова концепция за романа в България – магическия реализъм.

Куба, Хосе Матос

Близко сме до големите епични романи на Яшар Кемал, до висотата на големите книги на Жан Жионо. Дивото величие на природата, умножено със страданията на хората, принадлежащи към една и съща земя.

Франция, „Медитеране“

Това е една пълна с живот, кошмарно жестока и красива сага. Този роман с мистичните изразни средства на сагата срива преградите на време и място.

Швеция, „Афтонбладет“

» прочети още

Рецензии  »  Духовни послания от миналото

» Виж всички

Епосът на Антон Дончев за хан Аспарух

Трудно е, дори невъзможно, в няколко страници да се разкаже за новия роман на Антон Дончев “Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес”. И не само поради обема на романа, а поради богатството на информацията и на идеите, които съдържа. Когато се опитаме да проникнем по-дълбоко в образната и философска система на романа, ние достигаме до все нови и нови пластове, които ни разкриват нови взаимодействия и взаимоотношения както на видимите, така и на скритите проблеми, вложени в романа.

Нека сравним двата големи романа на Антон Дончев “Време разделно” и “Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес”, за да видим с какво те си приличат и с какво се различават.

За романа “Време разделно” Антъни Уест написа в “The Newyorker”: “Още от пръв поглед романът е пълен с вълнение и лирическа красота...” И новият роман на същия автор поразява със силата и красотата на описанията, със своя чудесен, на места магичнопоетичен език. Но в новия роман са заключени много повече знания и много мъдрост. Романът сказание надминава “Време разделно” с общите си внушения, със своята аналитичност, със своето майсторско разкриване на онези светогледни начала, на онази хуманистична струя, които запазват хората в трудните времена на преселението на народите.

В “New York Times Book Review” бе писано, че: “Вариациите, които Антон Дончев изтъкава върху мита за Орфей, задълбочават духовните измерения на неговия роман с едно майсторство, толкова изтънчено, като това на Джойс или на Томас Ман.” В новия си роман авторът разширява духовните измерения на своята творба, като втъкава в него епическите кръгове на други народи, като сблъсква и кара да спорят митологическите системи на няколко цивилизации – от древните шумери през гърците, юдеите и индусите до прабългарите, славяните и траките. Героите от “Сказанието...” се сблъскват и се борят като героите в епоса със същите проблеми, които вълнуват човека в наши дни, те се мъчат да отговорят на същите въпроси, на които и ние търсим отговор.

Нека се опитаме да разкажем сюжета на романа, този първи пласт на художественото изображение, който би видял и най-неподготвеният читател.

Действието на романа се развива през VII век след Христа, когато плисват последните потоци лава на вулкана, наречен “велико преселение на народите”, в дните, когато лавата на новите и стари изригвания започва да изстива и да запазва очер­танията на този свят, който ние познаваме. През VII век арабите тръгват във всички световни посоки и на изток се срещат с Китай, а на север с Византия. Все по същото време Танската династия повежда Китай в поход срещу съседите. Започва ново движение на конните народи от изток на запад, от Монголските степи до днешна Украйна, което се кръстосва с неудържимия стремеж на славяните на юг, към земите на Византия. В този граничен век прабългарските племена биват увлечени в гигантския водовъртеж на народите и трябва да се борят за своето оцеляване наред с още десетки племена и народи.

Романът “Сказание...” е разказан от един старец слепец, пос­леден свидетел от това невероятно време, който ту ни връща в бурните води на предишни събития, в които човешките съдби врат като в котел и не се разбира къде е горе и къде е долу, ту после излиза на брега на своето “днес”, за да прецени откъде е дошла реката и накъде отива. По такъв начин един и същи разказвач, от две гледни точки – във водовъртежа на миналите дни или от избистрената мъдрост на своя последен ден – създава чувство на релефност и на дълбочина на историческите случки и на човешките постъпки.

И тъй – в средата на VII век прабългарските племена, водени от хан Кубрат, са създали една държава в степите на днешна Украйна, която вече четири десетилетия успява като по чудо да живее в мир и благоденствие. Романът започва в деня, в който при хан Кубрат идват пратеници от три народа, от три световни посоки – и техните гласове прозвучават като далечния тътен на гръмотевици, предвестници на бурята. Старият хан трябва да реши с кого да тръгне и накъде да тръгне. Но той иска да прекара последните си дни в мир, за да се радва на своя новонамерен син Аспарух.

Преди двадесет години ханът е посетил едно от племената си, прекарал е нощ с някаква жена и е отминал. Чак след петнадесет години ханът среща своя син, за чието съществуване дори не подозира. И веднага го познава, защото все едно че вижда себе си, както се е оглеждал в майчиното си огледало. Ханът намира себе си и желае да изживее отново своята младост чрез своя син, който повтаря чертите му, сякаш ханът се е преродил. За да не сблъска своя намерен син с братята, които ще наследят властта, хан Кубрат определя Аспарух за жрец, за човек на лявата ръка, което ще рече човек на мисълта, защото отдясно на хана стоят хората на делото. И Кубрат прекарва няколко щастливи години до младия Аспарух, сред мирната степ, която се простира от хоризонт до хоризонт – безкрайна, мъдра и равнодушна, – степта, в която всичко така се повтаря, че изглежда вечно.

Ханът бави своя отговор. Тогава съдбата, която десетилетия като че ли е спала, вдига своята ръка срещу хана. Държавата на прабългарите, която изглежда тъй устойчива, само за броени мигове се разнася по вятъра като купа слама. Ханът смъртно се разболява и неговият син Аспарух се изправя лице с лице срещу смъртта. Тогава Аспарух вижда, че не само той превъплъщава баща си, но че съдбата на баща му е неговата, Аспаруховата съдба. И както сега баща му умира, така и той – Аспарух, ще умре. Светът загубва за Аспарух своите багри. Степта и небето стават сиви и той пита: “Защо?”

Тъй българинът тръгва да търси отговор на вечния човешки въпрос. И разбира, че преди него безброй хора са търсили същия отговор. По своя път към истината Аспарух не е сам – още в степта той среща тези двама души – всеки представител на своето племе, – заедно с които ще намери своя и общия отговор на търсенето си. Единият е славянският княз Слав, другият е тракийският жрец Терес.

В образите на тримата главни герои, които дават названието на романа, и в известните исторически факти – без насилване и преиначаване – авторът търси и извлича нови измерения и стойности.

Прабългаринът Аспарух в романа е видян изобразен като въплъщение на Конника, но Конника като символ на движението, на зова на далечината, на неутолимото търсене. В подвижността на Конника се крие и неговата гибел – конните народи са осъдени на изчезване. Това предугаждане на гибелта дава на Конника острото усещане за стойността на настоящето, на мига.

Славянинът Слав е земеделец – свързан със земята, човекът с корени. Това богатство на връзките на славянина с природата и с другите хора дава усещането на историческа перспектива, на спокойствие и вътрешна сила. Славянинът владее бъдещето.

Тракиецът Терес е мъдрец. Той знае и помни много, но няма сили да приложи знанията си – траките са пред изчезване. Тракиецът е като факла, която носи пламъка, но да се вдигне клада до небето, трябват цели лесове. Тракиецът владее миналото.

Но докато намерят своя общ отговор – какъв път очаква тези трима души и техните народи! Какво отчаяние и какво ликуване, какви преселения, битки и изпитания ги очакват. Колко пъти те изкачват поредния връх – и мислят, че е последен, а виждат пред себе си нови върхове, които трябва да преминат.

Невъзможно е да следваме пътя на тези трима души по стотиците страници на романа, но все пак трябва да се опитаме да очертаем възловите моменти от развитието на сюжета.

В светилището на Големия конник Аспарух се посвещава за жрец. Той научава основните начала на философията на конниците – и проклятието на Конника. Когато бог Тангра създал човека, той го накарал с пот да добива препитанието си. Отчаянието на хората накарало Тангра да им даде коня. Така някои от тях станали конници. Прелитали от край до край степта и за благодарност носили в Светилището част от своята плячка.

Аспарух разбира, че по-голямата част от конните народи, донесли своите дарове, отдавна са изчезнали. Защото Тангра прокълнал Конника – да изгрява и залязва като слънцето. Гонени от жаждата за нови хоризонти, конниците яздят през света до последното море – и изчезват. Така пред очите на Аспарух се разтваря нова бездна – наред с идващата смърт на бащата той вижда и предстоящата гибел на българските кон­ници, които ще бъдат пометени от нови вълни конни народи, идващи от Изток.

Жреците на Тангра – какъвто ще стане и Аспарух, това са всъщност жреци на Времето, на неумолимото естествено течение на живота – и на хората, и на вещите, и на целия свят. Главният жрец на Тангра се подчинява на Времето, той приема естествения ред на нещата – раждане, съзряване, смърт. Времето създава всички и после ги унищожава. Никой не може да се спаси от крайната гибел, предопределена от Времето. Жрецът обвинява Кубрат, че престъпва закона на конниците – ханът желае да задържи Времето. Желанието да притежаваш това, което ти е дадено само за миг – това е престъпление срещу веруюто на Конника.

Аспарух вижда, че във философията на жреца има жестока и горчива истина. Но има и отчаяние, и примирение. Аспарух не иска да се примири, той вярва, че има брод през Времето и спасение от забравата.

Смъртно болният хан Кубрат изпраща своя син Аспарух в Константинопол, за да го откъсне от себе си, защото синът е така свързан с бащата, че боледува заедно с него. Следват дните, прекарани в Константинопол – най-големият град на тогавашното време, град с главна буква. Най-значителното творение на човешкото общество през VII век. Градът, който се изправя със своята изкуственост, със своята неестественост срещу уравновесената и мъдра природа. Аспарух, синът на степта, отгледан според легендата от табун коне, остро усеща това откъсване на човека от природата, това разрушаване на единението на човек и свят. Аспарух не успява, а и не желае да се включи в тази цивилизация, в този театър на маски, в който се повтарят думи, написани за тази игра преди хиляди години. И той отказва да направи крачки, които са предписани още преди хиляди години.

Тук, в столицата на тогавашната световна цивилизация, Аспарух получава първия отговор на своя въпрос за смисъла на човешкото битие. Това е отговорът, който боговете са дали на шумерския герой Гилгамеш, чийто плач Аспарух винаги носи със себе си. “Радвай се на своя кратък човешки ден, само в това е делът на човека. Боговете оставиха смъртта на човека, а живота задържаха за себе си...”

Тогава младият Аспарух загубва своето самообладание и вътрешно равновесие, спечелено в годините, прекарани в хармония с природата, и се разбунтува срещу своята участ да бъде жрец – ще рече, наблюдател. Той отвлича избраницата на княз Слав, красивата тракийка Земела. Съдбата и боговете са предопределили конникът Аспарух и орачът Слав да бъдат вечни врагове и единият да бъде палач, а другият – жертва. Те, пастирът и земеделецът, първите синове на Адам и Ева, трябва да враждуват – и Каин трябва да убие Авел. Тъй Аспарух се подчинява на проклятието за вечната вражда и три пъти се изправя срещу княз Слав. По такъв начин романът “Сказание...” като че ли се превръща в притчата от Библията – докато враждуващите братя разберат, че тази притча може да има и друг завършек.

Славянският княз Слав се завръща в своята земя край великата река Дунав. След правите линии на степта, където погледът лети като стрела до кръгозора, след острите неестествени ъгли на каменния Константинопол, които стърчат като зверски зъби, действието на романа навлиза в славянските земи, където хълмовете, реките и дърветата се закръглят с топлата зряла извивка на небесна дъга и на женска гръд. Освен славяните върху тая благословена земя живеят и нейните стари стопани – траките, наследници и на древния Рим, и на древната Елада. Траките вече нямат нито хора, нито сили, нито време да завладеят отново своята стара родина. Те обаче имат мъдрост.

Аспарух, който отива след княз Слав в земите край Дунава, задава на мъдрите тракийски жреци своя вечен въпрос – веч­ния човешки въпрос за смисъла на битието и за борбата с неумолимото Време.

За втори път Аспарух чува отговор на плача на Гилгамеш. Траките му показват хора на слепците – гласовете на Времето, в който всеки слепец непрестанно повтаря случките в един век от тракийската история. Жреците на Дионисий учат Аспарух, че самотният човек не може да се бори с Времето и че само племето може да победи забравата. Ако Аспарух иска да остави следа подире си, трябва да се бори заедно със своя народ.

Първият отговор – този на Византия – бе пълен с присмех, дори с обида. Отговорът на траките е пълен с благородство, но и с печал и обреченост. Защото траките са загубили борбата с Времето, тяхното племе умира. Да, Аспарух се изкачва на нов връх към познанието за истината, но оттам вижда да се простира до края на хоризонта морето на Времето. На смъртта и забравата. Няма брод, няма мост.

След една незабравима нощ в светилището на славянска богиня Аспарух отново се разбунтува срещу своята роля на жрец – и сега отвлича втората избраница на княз Слав. И когато измива от голото тяло на жената знаците на нейното посвещение – а това са символите на живота, на земята и на космоса, – Аспарух сякаш сътворява с пръстите си тая жена и я пренася извивка след извивка в сърцето си. Тъй Аспарух прави нова крачка към познанието на земята.

А когато измаменият княз Слав настига Аспарух и в двубой успява смъртно да го нарани – това е третият двубой между двамата съперници, – тогава Аспарух вижда и познава земята на границата между живота и смъртта. Паднал по очи, той – конникът, който е гледал земята само отвисоко, от седлото, за пръв път вижда капка вода, тревица, песъчинка.

Аспаруховият път към опознаването на земята продължава в светилището на бога Дионисий и във виденията на Дионисиевите мистерии.

Аспарух получава третия отговор на своето питане тук, в светилището на Дионисий. Да, има кой да устои на Времето. Земята е единственият мост, по който човекът и народът могат да преминат през реката на Времето – през смъртта и забравата, към вечността. Защото земята ражда и съхранява; и тя възкресява този, който се свърже с нея.

Това откритие на Аспарух, че само земята може да се изправи срещу неумолимото Време, противоречи на цялата философска система на конните народи. Там движението е основа на живота, а земята изисква корен, ще рече, свързване, установяване. Как Аспарух ще накара птиците-конници да отрежат крилете си и да слязат на земята, за да се превърнат от палачи в жертва?

Докато Аспарух е далеч от баща си, хазарите нахлуват в степите на прабългарите. Започва битка на живот и смърт между два конни народа. Аспарух се връща в степта и от човек на лявата се превръща в човек на дясната ръка, във водач на своето племе. Той крие от всички далечната цел на своите действия и се доверява само на баща си. Аспарух иска да се върне в земята на траките, където сега са славяните, и да се свърже завинаги с тази земя, защитена от море, река и планина. Защото българите не могат да се закрепят в степта.

Старият хан Кубрат не разбира докрай сина си, но иска да му помогне – и се самоубива, като унищожава светилището на Големия конник, за да поеме върху себе си проклятието на боговете, че Аспарух изоставя старото верую.

Прабългарите са победени. Аспарух начело на най-смелите и най-отчаяни свои съплеменници тръгва на запад, за да завоюва нова земя за своето племе.

Потоците на преселниците се вливат в реката на един безкраен керван, който върви след слънцето. В степта не се вижда път, но този път винаги е съществувал – пътят на конните народи, които век след век са заливали Запада. Българската конница стига Дунава – оттатък са славяните.

Върху древната земя на Тракия се срещат три войски, родени от три съвършено различни общества – българската конница, славянските пешаци и византийските наемници.

За славяните поражението би означавало само загуба на една битка, защото те броят почти сто племена; византийският император би могъл да се върне зад стените на Константинопол; но поражението ще означава смърт за Аспарух и за преселниците с него, защото зад гърба им са хазарите. Аспарух има войници само за една решителна битка – войник след войник минават край вожда си и всеки оставя по една монета, залог и знак за живота му. Това има Аспарух – един шлем, пълен с монети, двадесет хиляди живота.

Най-напред изглежда, че Аспарух ще се съюзи с византийс­кия император Константин срещу славяните на княз Слав. След това се появява възможност византийци и славяни да съберат силите си срещу прабългарите. И накрая прабългари и славяни тръгват срещу византийците. Как се стига до този наглед невероятен съюз, как конници и орачи се бият рамо до рамо, след като още Библията ги е провъзгласила за вечни врагове и над тях тегне проклятието на Каин?

Тримата герои на романа сказание почти едновременно стигат до една и съща истина – изходът е в превъзмогване на враждата. Но толкова ли е лесно дори за нас, които познаваме поуките на историята, да вземем подобно решение. Трудно е да си представим какво е означавало за хората от три различни етнически общности да решат да се обединят, да се побратимят. Съюзът между Конника и Орача изглежда невероятен, но той е неизбежен, ако те и двамата искат да живеят. Друг разумен изход няма. И историята казва: “Да, тези народи са взели това решение, и са оцелели.”

Пътищата на тримата мъже и на трите народа се пресичат в една точка – това е земята, която трябва и на тримата. И за тримата притежаването и сливането с тази земя означава съществуване и оцеляване. Но една земя е майка, а една майка може да има и трима синове. И синовете на една майка са братя.

Това е последният отговор, който Аспарух получава – “Единственият път да оцелее човек, това е да остане в паметта на народа си, а единственият път да оцелее народът, това е съюзът със земята, но в съюз с други народи, които са синове на същата земя.”

Не бива да се забравя, че наред с тези два полюса – съперничеството между конници и земеделци – по това време съществува друго силово поле – Византия. Това не е друг народ – Византия е друго отношение към света, към проблемите за народност и държава, друго отношение към земята. Византия е враждебна и към прабългари, и към славяни. А щом имаш същия враг като мене, ти си мой приятел.

И Аспарух, и княз Слав най-напред трябва да се справят с тези свои сънародници, които не мислят като тях. Жрецът на Великия конник добре разбира, че съюзът със земята е отказ от цялата философия на конниците. В своето пророческо изстъпление той разкъсва и сваля една след друга дрехите на Аспарух. Всяка дреха е от кожа на убито животно – прабългарите убиват, за да свалят кожите, те живеят от убийства. Славяните са облечени в коноп – те сеят, за да живеят.

Аспарух остава гол пред жреца и пред своите войници. Той не е вече конник. Но той си остава човек.

Военачалниците на Аспаруховата войска също искат да оцелеят. Всеки от тях мълчаливо подава на своя хан дреха или оръжие – с което му дава и своята подкрепа. Жрецът е победен.

Същата борба със своите сънародници води и княз Слав в своя лагер. И той побеждава. Съединените войски на прабългари и славяни разбиват византийците в едно от тези сражения, в които се решава съдбата на цели народи. Византийският император едва се спасява на своя кораб – и пуска пурпурната завеса на палатката си. Драмата е завършена.

Но Аспарух трябва да изкачи един нов връх в своя път към истината. Той познава измежду славяните своя син – тъй както някога баща му Кубрат позна него – Аспарух. Защото кратките дни, които Аспарух е прекарал с откраднатата избраница на княз Слав, са дали своя плод – жената е родила от Аспарух син, наречен Тервел. Историята като че ли се повтаря – не, това дете е плод на съединение между два народа, между два мирогледа, между две стихии. И детето живее.

Но Аспарух изгубва намерената си жена и сина си, защото тази жена е избрана от княз Слав. Отново между двамата мъже се изправя сянката на съперничеството.

За Аспарух това е часът на последния избор. Конникът трябва да отстъпи и да се откаже – жребецът спира, за да бъде оседлан, бикът свежда врат, за да бъде впрегнат в браздата, мъжът и жената трябва да дадат половината от свободата си, за да я сменят с веригите на семейството. Личност, която иска да живее в хармония със своя народ, трябва да се подчини на законите му. И Аспарух се подчинява. Отстъпва и княз Слав. Отстъпва и жрецът Терес. Всеки дава част от своята свобода, за да заживее новата човешка общност.

Тъй тримата мъже и техните народи стигат до последния кръстопът и тръгват рамо до рамо един до друг.

Тъй синтезът на Аспарух, Слав и Терес, на прабългарина, славянина и тракиеца, на конника, земеделеца и мъд­реца – прераства в синтез на волността, обвързаността и знанието, на движението, покоя и съзерцанието, на настоящето, бъдещето и миналото.

С това завършва “Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес”. Невъзможно е да се пренесе нито огром­ната галерия от стотици незабравими образи, които населяват книгата, нито дори да се загатне необяснимото очарование на природните описания. Във “Време разделно” действието се развиваше само в една долина и наред с хората живееше почти одушевената планина Родопа. Тук хората месеци вървят през степта, изкачват се до вечни ледници, губят се в девствени лесове. Дори морето диша в страниците на този роман – морето, което досега не се бе появявало в творчеството на този автор.

Гай Давънпорт беше писал, че във “Време разделно”: “От безпощадната и безизходна борба, от поривите и упоритостта Антон Дончев е създал епическа проза с невероятна красота.” В новия роман на Антон Дончев хората и народите са вплетени в безпощадна борба едни с други и с времето и смъртта – но тук се борят не само живи хора, а богове и митове. Това е роман не само на приключение на хора, но и на приключение на богове и идеи. А майс­торството на автора приближава до нас и прави наши съвременници личности, за които историята е запазила само блед спомен.

Някои критици търсят паралели между “Сказанието” и тетралогията на Томас Ман “Йосиф и неговите братя”. Ако наистина може да се намери прилика, тя трябва да се търси в общото внушение, в хуманизма, в посоката на движението от низшето към висшето, от грубото към облагороденото. Възвишено епичното и страстно поетичното превръщат “Сказанието” в една универсална творба. Наистина всяка истинска сериозна творба, независимо от конкретния сюжет и описваната епоха, независимо дали разказва за живота на едно неизвестно лице или семейство, наистина всяко произведение на изкуството винаги се докосва до общочовешкото. Но има творби, които поначало, като замисъл, имат амбицията да очертаят един модел на човешкото съществувание, чрез разказа за една съдба или за един народ. “Сказанието” е такава универсална творба.

Романът се чете с неотслабващ интерес въпреки големия си обем. Това се дължи не само на умението на автора да композира и да създава проза с увличащ, почти хипнотизиращ ритъм – но и на неговата сила на разказвач, на умението му да се съсредоточи върху най-дребния детайл и да го превърне в символ. Антон Дончев пише всяка сцена тъй точно и красиво, като че ли тя е завършено произведение. Първобитната сила на този роман го превръща в извор, във вулкан, от който избликват горещите сокове на земята. Тук багрите и чувствата са чисти като новородени и изпитани за пръв път, те имат своя първичен вкус – и едновременно са осветени от светлината на многовековна мъдрост, която лишава жестокостта от нейната отблъскваща сила и придава библейска величавост на човешките страсти и постъпки. Границите между действителност и митове се разливат и изчезват. Боговете живеят в кръвта на хората и хората стават подобни на богове. Би могло да се каже, че романът носи чертите на магическия реализъм, но като синтез на много култури и цивилизации – както целта на неговите герои е да постигнат синтез на няколко народности. Така романът, с почти мистичните средства на сагата, срива преградата на времето и пространството, връща ни в отдавна забравени времена, които по смайващ начин са наше настояще, и той ни завежда на места, в които изведнъж разбираме, че някога сме живели.

Дали книгата ще се възприеме само като исторически роман, или читателят ще дири в нея информация за миграцията на митове и проблеми – все едно, това е вълнуваща проза, която несъмнено е намерила и ще намери свои верни почитатели.

“Сказанието за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес” бе започнато през август 1968 и завършено през май 1992 година. То е разделено в четири книги.

Книга първа обаче може да се третира като самостоятелна творба от типа на “Младостта на Хенрих IV” от Хайнрих Ман. Тази първа книга съдържа – ако може така да се изразим – условието на задачата, която героите ще разрешават в следващите три тома. Досега книгата на Антон Дончев е излязла в България в тираж над половин милион екземпляра и четири месеца поред бе начело в класацията за най-търсената книга.

Анани Стойнев