Интервюта

Академик Антон Дончев: Българският народ не е добре душевно, нуждае се от психиатри

Проблемът за гласоподавателите е трагичен, не напразно е казано, че всеки заслужава управниците си

Весела Веселинова, Аргументи бг, 23 май 2011

Академик Антон Дончев е сред малкото писатели, които са сред бащите на модерната българска литература.
СНИМКИ: ИВАН СТОИМЕНОВ

- Академик Дончев, какво е най-ценното за вас, което искате да споделите с широката публика?

- Повтарях една притча: Свети Климент отива в сегашна Албания и Свети цар Борис му подарява три къщи. Областният управител Домета – на Кутмичевица, дава къщите. България е приела преди 20-30 години християнството и издигат три черкви близо до къщите. Къщите нови, черквите – нови, каменни пътеки от всяка къща до всяка черква. Извиква Свети Климент монаха, който се грижел за градините. Свети Климент освен, че е облагородявал човешки души, е облагородявал и диви дървета. Ашладисвали са сливи, ябълки. Покрили са с овощни градини половината сегашна Македония. Дядо Климент казва на монаха: „Голо, камънак, пътека – трябва да засадим нещо край пътеката“. Монахът казва: „Мога да насадя тополи, липи. След 5-10 години ще има птици, сянка, зеленина, но ни липата, ни тополата стават за нещо – това са женски дървета. Ни греда можеш да направиш, ни мост, ни къща“. „Какво можем да сторим?“, попитал Климент. „Дъбове да посадим, отговорил монахът. – Дъбове, но растат 40-50 години. Като гледам твоята бяла брада и моята гола глава – нито ти, нито аз ще минем под сянката на тези дъбове“. Свети Климент му казал: „Още утре засадете дъбове“. Там е цялата работа – че ние забравихме как се садят дъбове. От 20 и кусур години хората, на които временно даваме управлението, забравят великата максима „Властта държи в лявата си ръка зърно – като го посее да има какво да се яде. В дясната си ръка държи желъди, за да има сянка, да има птици, да има песен, да има дъжд, да има държава“. Никой не сади дъбове. Трагедията на интелектуалците в България е това, че те са длъжни да призовават не само „сей земеделецо“, за да има България, а „садете дървета“. Това е национална трагедия. Като погледнеш какво приказват политиците, не може да не се мисли какво ще стане на другия ден. Не се отговаря на елементарни въпроси, които всяка нация е длъжна да си ги зададе – какво е спорно и какво не е? Има ли в нашия живот нещо, което е безспорно?

- А има ли нещо безспорно?

- Всички хора, които се занимават с политика, с духовния живот на нацията, а и с материалния живот на нацията, трябва да се съберат и да се разберат. Има ли в нашия живот безспорни неща. Ако има – да ги сложим на страна и да спрем да губим енергията на нацията. Ако всички се разберем, че две и две прави четири, да не спорим дали прави пет или три. От математическа гледна точка може да се спори за всичко. Но ние да се разберем в нашия живот – в нашето бъдеще, в нашето настояще и в нашето минало има ли безспорни неща, както са се разбрали в момента турците, гърците, сърбите.

„Това равновесие между небесното и земното е абсолютно загубено. В момента поясът е някъде около шията – като примка на бесилка“.

Вторият въпрос, който трябва да се разреши, е кое е първостепенно и кое е второстепенно. Можем ли да си позволим да хабим време и енергия да се занимаваме с десетостепенни работи. Не може! Това е национална енергия! Кое е първостепенно? Основният въпрос, който трябва да бъде решен е отношението между духовното и материалното. Нашият народ и нашите управници трябва да се разберат – защо се случва така, че духовността на нацията – думата е много тежка да я кажа – духовността е забравена.

Давам един пример – свещеният пояс на прабългарите. Имало е български военен пояс, който е усвоен и от други армии, защото бил удобен. Но другите армии не са знаели, че поясът е свещен за българите. Той е разделял и едновременно с това съединявал небето и земята. Горната част на човешката личност, посветена на небето, и от кръста надолу, посветена на земята. Всяка военна част е имала жрец, който е гледал как си връзваш пояса. Това равновесие между небесното и земното е абсолютно загубено. В момента поясът е някъде около шията – като примка на бесилка. Айн Ранд се обръща към хората, които си въобразяват, че са духовни водачи на човечеството: „Вие ни карате да обичаме всичко, с изключение на добродетелите, и вие ни позволявате да прощаваме всичко, с изключение на величието“. Страхотни фрази.

- Какво означават за вас?

- Означава, че трябва да признаеш най-напред, че има добродетели, и второ – да признаеш, че има величие. Всичко, което става е подриване на ценността „добродетел” и пълното непризнаване на това, което ние наричаме величие.

- Кои са ценностите, които могат да ни възродят? Имаме ли нужда от това периодично да ни се случва по едно Възраждане?

- Приказва се за европейски ценности… Преди девети септември съм писал и книги, живял съм през социализма, сега живея в нещо, което не знам какво е. През цялото време съм живял между хора. Това, което съм видял в българския народ, е, че няма нация, която да се обърне към българите и да каже: „Вие нямате тези и тези ценности“. Ценностите ги имаше, хората ги имаше – измряха повечето, но аз казвам – вкарайте в компютъра речите на няколко американски президенти и кажете на компютъра – извади ми колко пъти президентите на САЩ употребяват думите „смирение“, „скромност“, „съмнение“. Вкарайте вътре и речите на 100 български политици от последните 20 години и кажете на компютъра: „Извади ми тези три думи“. Да видите разликата в начина, по който политическите мъже на двете нации разговарят с народа си. Някои у нас уважава ли скромността? Да сте чули някой наш политик да казва или в неговото поведение тя да се показва? Да сте чули някой да спомене думата „смирение“? Ценностите ги има. Въпросът е в това – колко души и как ги признават и защитават.

- Кои са основните ценности за вас?

- Ако погледнем Хартата на правата на европееца – документ към Лисабонския договор, в първия раздел – преди свободите, преди правата, има ДОСТОЙНСТВО. Т.е. най-важното качество на европееца е достойнството – преди всичко. Фантастично е. Достойнството е гръбнака – ролята, която гръбнакът играе за организма – да държи свързани останалите части, да може да се диша правилно. Основа на този конвент е чувството за достойнство. Първото нещо, което държавата и отделният човек трябва да защитават, това е чувството за достойнство. Той трябва да си пази гръбнака, за да може да стои изправен. Кой се занимава с проблемите на достойнството на българския народ?

- Интелектуалците защо не го правят?

„Чалгата е опасна с това, че тя заглушава. Това са вувузелите – долу играчите ритат на терена, публиката реве, играчите не знаят какво става. Медиите заглушават възможността на човешката личност да получи нормална информация“.

- Как да не го правят? Ние непрекъснато приказваме за това нещо. След това идва въпросът, дето измислиха тази нова дума в нашия език, за „чуваемостта“. Проблемът за комуникацията между хората, преди всичко – проблемът за възможността на един човек да възприема информация. Всяка сутрин като се събудите вземате една празна торба. В нея, докато легнете да спите, имате право да слагате определено количество информация. Организираният начин на приемане на информация в момента ви слага в торбата тухли, захарен памук, боклуци…

- Несъвместими неща…

- Ненужни. Те отнемат възможността да сложите вътре хляб и сирене. Медиите натоварват човешката личност с ненужни, неприятни и опасни неща – опасна информация, която я лишава от възможността да възприеме друга информация. Чалгата е опасна с това, че тя заглушава. Това са вувузелите – долу играчите ритат на терена, публиката реве, играчите не знаят какво става. Медиите заглушават възможността на човешката личност да получи нормална информация.

- Защо?

- Проблемът не е само български. Отново се връщаме върху отношението материално-духовно. Днес пропагандират една книга на канадска авторка – от това, което чух, останах с впечатление, че тя проповядва живот, който водихме преди 50 години. През цялата война съм си светил със свещи, живял съм в къща, където нямаше вода – ходил съм с менци да нося. Нещо да съм крив, да съм глупав, нещо да се е променило? Авторката пише така, сякаш тя е изобретила този екологичен живот, към който ни призовава да отидем, а не да се върнем. И в Канада баба й е живяла по този начин. Непрекъснатото изтъкване на материалното като главно в живота на човека, ще не ще – качва пояса. Обръща внимание на корема, на краката – загубва се равновесието. Материалното оказва влияние на човека само тогава, когато мине през духовното. Вие това, което го имате го преценявате малко ли е, много ли е, нужно ли е, удовлетворява ли ви само, ако ви мине през мозъка. Може да имате огромно богатство и да сте недоволен, да искате повече. Историята с намерения череп, дето бил по-тежък от царската хазна, докато не му сложили шепа пръст на очите – хората са го казали. Цялото общество, обърнато към материалното, довежда до това, което се случва в момента.

- Какво се случва в момента?

- Какво се случва в момента? В момента хората, които ръководят човечеството и които ръководят България, казват: „Искай повече, имай повече, бъди недоволен от това, което искаш“. Те признават, че двигателят на човешкото общество е алчността. Ако ти не си алчен, обществото ще спре, според тях.

- Кои са тези хора, как е станало това?

- Станало е както растат паразитите, бурените. Има един разговор между Мануил Палеолог, императорът на Византия, и един ислямски духовник. Те спорят за религиите – единият защитава християнството, другият – исляма. Щат не щат, разговарят и за юдаизма, защото и двете вери произлизат от юдаизма. Какво казва ислямиста на християнина: „Вашата религия не е за хора. Не може да се обърнеш към един бедуин и да му кажеш – като ти ударят един шамар, обърни си главата на другата страна да те ударят отново. Имаш две ризи – дай едната на ближния си. От къде-накъде – двигател на обществото е това – имаш ли две ризи, направи ги четири“. Той обвинява християнството, че поставя на хората непостижими норми.

- Какъв е отговорът на християнина?

„И да искат, и да не искат, интелектуалците влизат в политиката“.

- Тази беседа бе издадена в България. Есенцията на тези ценности изглежда почти непосилна на нормалния човек. Крайните изисквания изглеждат направени за ангел. Работата е там, че всъщност Иисус Христос е дал мярка. Когато му подават монетата, той казва: „Кесаревото кесарю, божието Богу“. Той не казва: „Само за Бога“. Това е много важно. Преди това казва: „Не може да служиш на две божества – единият ще намразиш, а другият ще обикнеш“. Ние очевидно другото – за двамата господари – не го правим на въпрос. Не можем и не бива да се отказваме от материалното. Но на нашите монети от другата страна няма Бог, има само цифра. Ние сме мошеници.

- До колко хората на духа могат да се вписват в политиката? Каква дистанция трябва да се спазва?

- Съществува реално положение на нещата. И да искат, и да не искат интелектуалците влизат в политиката. В края на краищата всичко повече или по-малко е политика – колкото и да се дърпаш настрана, политиката е част от живота ти във всякакъв смисъл. Друг е въпросът за прякото встъпване в политиката, заемането на постове, което не бих казал, че е спорно, но не се оценява, защото през цялото време българските интелектуалци са се вмесвали в политиката. Във Великото народно събрание имаше много хора, след това се дръпнаха. Ако човек следи какво пишат българските интелектуалци, ще види, че са се изказали почти по всички въпроси. Може да намерите отношение на българските писатели, художници към това, което се случва в държавата. Другият проблем е доколко медиите използват това нещо.

- Казахте, че медиите са като заглушители...

- Проблемът е къде се насочва вниманието. То е като да готвите едно ястие – има продукти, има подправки. Подправките са влезли в средновековна Европа, защото е нямало хладилници, месото се е разваляло. Изсипвали са с шепи подправки, за да ядеш вчерашната манджа. В момента ние сипваме подправки в това, което се готви медийно, за да караме хората да го ядат, защото половината е развалена манджа. Резултатът е в сетивността. Както при алкохола, при наркотиците – с подправките се свиква. Ядете люто, люто, люто и започвате все по-люто, иначе не го усещате. Така се получава накрая, че манджата се готви само с подправки. Храним се в един ресторант, в който се готви само с подправки. Има парченце месо – едно, две, но всичко останало е люти чушки, чубрица, пресолено… Пуснете си телевизора и почнете да натискате копчетата на каналите.

- Докъде води това?

- Присъствах в Италия, когато Берлускони влезе в медийния свят на италианеца. РАИ, с която работех, имаше културни програми, филми, театрални, оперни постановки. Появи се Берлускони – състезания, стриптийз, игри. Оказа се, че средният италианец предпочита да гледа нещо, което го откъсва от действителността и го кара да не се занимава интелектуално с нищо. Иска забава. Берлускони изнесе РАИ през вратата за гробищата.

- Това ли става и с българските медии?

- В България стана още по-страшно. Нивото на тази забава е изключително ниско. Атакува се човекът само със забранени удари под пояса. Да, сол трябва да има. Но колко?

- Идват избори. Как вкусът на хората, които са свикнали да консумират предимно подправки, ще бъде събуден, за да изберат едно или друго ястие?

- Българският народ не е добре душевно. Нацията се нуждае от психиатри. Това, което тя прави, начинът, по който реагира, показва, че тя не е наред. Идва царят, идва Бойко Борисов – реакцията на нацията е очаквана, лично аз я очаквах. Това е проблемът на болния човек – той ходи на един доктор, на втори, на трети. Става все по-зле и тръгва по врачки. Той не се надява на нормалната медицина, надява се на чудеса. Идва един човек и му казва: „След 800 дни ти ще бъдеш еди къде си”. Идва втори човек и му казва: „След три години ти ще бъдеш на европейско ниво”. И ти му вярваш!

- Какво показва този стремеж към чудеса?

„Проблемът е в това, че развитието се измерва не с материален възход, а с развитие на личността“.

- Показва, че не си наред. В биографията на Рьорих пише, че се разболява, лекарите вдигат ръце – безнадеждно е, и двата дроба. Той отива да умре в горите на сегашна Финландия. Тръгва между боровете и оздравява. Ние интелектуалците какво казваме на нацията: „Хора, недейте вярва, че някой ще ви даде антибиотик, недейте вярва, че вие след три години ще станете на средно ниво на Европа. Нужни са неща, които ще дадат резултати след 5, след 6, някои – след 20 години. Нищо няма да стане веднага, трябва да имате вяра в неща, които ще се случат в бъдещето”. Слушайте, какво е казал Свети Климент – дъбове, макар че вие може да не минете под сянката им. Ще минат децата ви, ще минат внуците ви. На кой му се слушат такива приказки? Ние не можем да приказваме друго, защото ние го вярваме, че е така. Образование! Проблемът на образованието не е материален, той е духовен. Образованието прави хора, то не прави техници, не прави шлосери. Има едно страшно послание на Белински. Той казва приблизително: „Почакайте, ще имаме железници, може да имаме въздушна поща, ще имаме фабрики, но ще имаме ли вяра, ще имаме ли нравственост? Ще имаме фабриканти, шлосери, интелигенция, но ще имаме ли хора?“ Това го е казал преди 200 години. Проблемът е в това, че развитието се измерва не с материален възход, а с развитие на личността.

- Как се мери развитието на личността?

- С повърхността на душата, с нейната възможност да възприеме богатството на света. С развитие на духовната сетивност – да виждаш повече, да чуваш повече, да усещаш повече, да се радваш повече, да знаеш какво е възторг. Да знаеш какво е красота. В обикновения живот на младите хора това е сравнително ясно – може да правиш секс, много приятна работа, но ако ти правиш секс с любов, ако стигнеш до екстаз, изживяването е такова, че обикновеният секс се превръща в нищо. Същото е с всичко останало. Децата вече не виждат, че котетата и кученцата като се родят са слепи в началото. Един император хвана едно момченце и едно момиченце, сложи ги на остров в Средиземно море да види как ще се развият. Станаха две животинчета. Какво е това, благодарение на което човек започва да вижда? Това са диоптрите. Те се наричат култура. Културата са очилата, стъклата, диоптрите, с които виждаш света на фокус. Не трябва да посягаш преди да виждаш! Защото иначе нямаш право да променяш света, ако не го виждаш като хората.

- Как можем да измерваме диоптрите на политиците преди да им дадем властта да променят света?

- Проблемът за гласоподавателите е трагичен. Ако тази маса от хора, които гласуват не се промени самата тя, нищо няма да се промени. Не напразно е казано, че всеки заслужава управниците си. За творческия процес, за изкуството и за политиката, трябват съавтори. Литературата е съавторство между писател и читател. Ако нямаш читател, имаш само хартия със знаци по нея. Тя оживява в момента, в който оня –читателят, я погледне. Литературата се ражда в мига, когато текстът се срещне с човека, който го приема. Когато семената паднат върху земята, наречена читателска душа, пък ако сълзи паднат отгоре – тогава си писател. Без читатели ти си нищо. Политик и избирател – докато не се срещнат избирателя с политика, няма творчески акт „държава“. Изключително ниско ниво има избирателят, защото го третират като глас. Не се мисли за това, че това е човек, че има проблеми, че трябва да му мислиш за душата, че трябва да му дадеш надежда, кръгозор, че трябва да го вдъхновиш. Че на младите хора трябва да им обясниш – деца, не усещате ли, че ви сърбят гърбовете? Вие имате крила. ИМАТЕ КРИЛА!

- В една своя реч питате „Защо сами режем крилете си?“. Намерихте ли отговор на този въпрос?

„Следователно, всички, които се занимаваме с духовния живот, ставаме духовници“.

- Отговор изключително трудно може да се намери, но смятам, че основният въпрос, на който трябва да си отговорим е начинът, по който ние гледаме на настоящето и на бъдещето. Липсва осмисляне на мига, на неговите корени и на бъдещите му плодове. Не можем да схванем континиума на съществуването. Изнасял съм невероятно количество проповеди – срещаш се с хората, приказваш като свещеник, не като писател.

- Каква е разликата между свещеника и писателя?

- Никаква разлика няма вече. Имахме среща академиците с министъра на образованието Сергей Игнатов и той каза, че проблемите за духовния живот на нацията се намират в ръцете на духовенството. Това не е работа на министъра, на правителството – те се занимават с други неща. Следователно, всички, които се занимаваме с духовния живот, ставаме духовници. Стефан Цанев, Любомир Левчев – ние си ходим по провинцията 800-900 срещи сме имали с най-различна аудитория. На тези срещи си давам сметка, че е имало няколко центъра, които са се променяли, но винаги съм се мъчил да кажа този проблем – по купешки казано – стратегията.

- Каква е стратегията за България, според вас?

- Една държава като България – погледни височината на хоризонта, който се предлага на нацията – метър и двадесет. През цялото време ти предлагат да скачаш метър и двадесет. Това не е участие във висок скок. Това е участие на бягане с препятствия. Два метра, пет метра, сто метра – „Ама как ще стигнем сто метра?“. Чакай, ти имаш крила! Тези хора трябва да ги вдъхновиш, да ги накараш да дадат най-доброто от себе си. Ти през цялото време се отнасяш към тях като към стадо овце. Представи си, че нацията е стадо овце – какво иска? Паша, да го пазиш от вълци, да го стрижеш, ама да не бъде до кръв. Той не мисли, че в края на краищата го колиш. С какво се отличава от това, което в момента се приказва на българския народ? Какво му предлагаш? Ние в момента казваме така – в 2020-а година нашето духовно развитие ще бъде наполовината на това, което е Европа. Европа ще дава 3% за духовно развитие, България ще дава 1,5 на сто. Отсега го казваш на българите, че вие ще бъдете куци и сакати и ще скачате на един крак. Какво има в този процент и половина? Държавата ще даде 0,6%, а останалото ще даде бизнесът. Как ще го даде този бизнес? Как може да планираш нещо, върху което не разполагаш? Кой ти дава право да казваш – аз ще дам толкоз, Иван ще даде останалото? Къде е Иван? Къде е гражданското общество? Донесох една книга на Людмила Живкова как се финансира културата на САЩ. Вярно – 2/3 ги дава обществото.

„Цялата помощ, която ЕС ни дава за тези 13-15 години, е равна на парите, които асоциация „Електроника“ е изкарала от 1980-1989 година“.

- Обществото дали е подготвено да финансира?

- Него го няма. То не съществува. Седи една държава и почва да се отказва постепенно от своите функции. Казва така – аз отговарях досега за това, това и това. Ето – вземам го и го давам на обществото. Подава го надясно – там няма никой. Отваря си дланта и проблемът пада на земята. Капитализъм. Хубаво, съгласих се. Имам си моя притча: Един младеж отива при Христос – Синът Божий, и му казва: „Учителю, искам да стана твой ученик“. Христос му казал: „Върни се в къщи и раздай всичко, каквото имаш и тогава ела при мене“. Момъкът си тръгнал опечален, защото бил много богат.

Подобно на тази от Библията – България отишла, изправила се пред Капитализма и казала: „Учителю, искам да вървя с тебе. Какво трябва да направя?“. Капитализмът казал: „Много си богата. Върви, разпродай, разхвърли, подари всичко и ще вървиш след мене“. Връща се българинът и разпродава държавата. Отива при Капитализма и казва: „Учителю, гол съм, бос съм – какво да правя“. И Капитализмът казва: „Проси! Проси от народа си, проси от комшиите си, проси от ЕС, проси от целия свят“. И ти просиш. Цялата помощ, която ЕС ни дава за тези 13-15 години е равна на парите, които асоциация „Електроника“ е изкарала от 1980-1989 година. Тия същите пари ги е изкарала една несъществуваща вече асоциация.

- Вие бяхте един от съучредителите на комитет „Съзидание“...

- Нищо не стана с тоя комитет „Съзидание“. Опит да се направят едни граждански сдружения, в които да влязат хора от всички партии, от всички цветове, които да се занимаят с тези неща, които би трябвало да обявим за безспорни. Той проработи. В тия задруги по отделните градове влязоха хора от всички партии. Влязоха кметове на ГЕРБ, социалисти, от „Атака“ – изведнъж се оказа, че подобен вид сдружение има място. Обвиниха президента, че стои зад тая работа, той не стоеше. Той се дръпна. Според мен се дръпна не както трябва, защото АБВ-то, което прави е опит да създаде подобен тип сдружение между българите. Орел, рак и щука. Каруцата седи в калта. Някой казва – орел съм. Добре! Но няма да мръднеш каруцата, ако не се разбереш с раците и с щуката, ако не седнеш на една маса с тях и не разговаряте. Шеф на партия: „Не, аз с тия не сядам на една маса“. Чакай бе, човек! За тях са гласували 500-600 хиляди души. Те не са хора ли? Ако ти не разговаряш, нищо няма да стане, каруцата няма да мръдне от калта. Нужно е елементарно съгласие по проблеми, които са общи за всички. Той не ще да разговаря! Кой си ти, че да не седнеш на една маса? Очевидно е нужен разговор. Очевидно е нужен друг вид разговор, в който да влязат истински ценности. Това тупане по гърдите, което е дошло при първобитния човек от горилите, не е начинът, по който можем да се разберем помежду си. А ние имаме за какво да разговаряме.