Светът за Антон Дончев

Богатият на действие разказ достига ранга на героичен епос – едно удивително постижение за нашата съвременност.

Германия, „Зигенер цайтунг“

Безспорни художествени качества, с които понякога се доближава до „Тихият Дон“ на Шолохов или „Делба“ на Чосич.

Чехия, „Словенске похляди“

Антон Дончев се присъединява към изключителните писатели от Централна Европа, които добре познаваме – албанеца Исмаил Кадаре и хърватина Иво Андрич, лауреат на Нобелова награда.

Франция, „Ла Кроа“

Вариациите, които Антон Дончев изтъкава върху мита за Орфей, задълбочават духовните измерения на неговия роман с едно майсторство – толкова изтънчено – като това на Джойс или на Томас Ман.

САЩ, „Ню Йорк таймс“

» прочети още

Интервюта

» Виж всички

Антон Дончев на 80: В роман ще съм 25-годишен разказвач

Ива Йолова, в. „Труд“, 13.09.2010

Антон Дончев закръгля днес 80. Достолепна възраст, която никак не му приляга. Извън гражданските си битки, писателят академик е почитател на добрата компания и напитка, кулинарната екзотика, женската красота... Като Матей Миткалото непрекъснато е на колела из отечеството за срещи с читатели. Любопитен е към всякакви литературни жанрове, епохи, оръжия - от поезията до фентъзито, от Ренесанса до бъдещите векове, от молива до компютъра... Навръх празника му - няколко юбилейни въпроси.

- Шест града ви направиха свой почетен гражданин и ще празнуват юбилея ви. С кой от тях се чувствате най-свързан, г-н Дончев?

- За съжаление или за щастие аз съм роден и възпитан като номад, по български - чергар. Родителите ми бяха пощенски чиновници, местеха ги непрекъснато и съм живял в 5-6 и повече градове. Истината е, че като човек съм се оформил в Сливен от 5 до 15 години. Като личност - във Велико Търново от 15 до 30 години. Най-много съм писал и най-много съм преживял в Родопите край Смолян. А дълги години вече живея в София.В Бургас съм бил за малко, но в толкова различни условия - като малко дете почти откъснато от света. Четях много, странях от другите деца, защото бях ужасно късоглед. На 12 години изведнъж ми сложиха 12 диоптъра и видях отново света. С Перник напоследък личността на Кракра ме е свързала по странен начин. Два пъти в своята история градът е ставал център на тогавашния свят. Пред него две години е стърчал, по-право - клечал, византийският император, целият свят е отправял очи нататък - водил е огромна армия. Много ми се иска Перник и сега да направи нещо, за да му се споменава името отново! А пък София да си спомни, че 20 дни е устоявала на една от най-страшните обсади през Средновековието - на Василий Втори. Заслуга на Сердика е, че след обсадата й той е разбит и докарва Византийската, Ромейската империя до края на пропастта. Ако ние не разберем колко велик император е бил Василий Втори, няма да проумеем никога какъв е бил подвигът на Сердика, на Самуил и на неговите хора. Така че - свързан съм с всички тези градове.

- А с кой от вашите литературни герои сте се чувствали най-близък, усещали ли сте се в кожата на някой от тях?

- Мога да пиша по един-единствен начин - като разказвам във формата на мои спомени. Не става дума да „се чувствам в кожата“, аз съм длъжен да се превъплътя в моите герои, да се пренеса изцяло във времето, в което живеят, да знам всичко, което става с тях и около тях, как отговарят на 1000 въпроса - отношението им към цветята, към небето, към времето, към ближния, към тревата... Да стана такъв, каквито съм ги описал. Това е едно много, много голямо нещастие, защото последните си два големи романа написах от името на старци. И всеки път, преди да седна да пиша, трябваше да се гримирам, да си направя бръчки, да се прегърбя и дълго време да се превъплъщавам в стар човек, който от своите 100 години гледа назад какво е преживял. Грешка направих! Ако се превъплъщавам в някакъв разказвач сега, ще избера да бъде най-много на 25 години.

- Читателите ви се обясниха в любов в Голямото четене. Какво ще им кажете вие сега?

- Ще повторя пак, че литературата е съавторство на писател и читател. Голямото ни щастие, късметът ни, шансът ни беше това, че ние като писатели имахме чудесни читатели. Нашата литература се създаде от читателите. Читателите искаха книги и писателите ги написаха. Ако сегашният читател поиска книги, книги ще има. Лошото е, че в момента има книги, а читателите нямат възможност да ги открият. На нас ни липсват пътеки през гората, липсват ни пътища до авторите. 6300-6400 заглавия за една година, 5 900 000 екземпляра - не се падат дори 1000 бройки на книга. „Възхвала на глупостта“ на Еразъм Ротердамски е издадена в 240 000екземпляра през Средновековието. Ние издаваме прекрасни книги, особено поезия, в няколкостотин бройки. Кой ги прочита? Това е Средновековие, това е разпространение на апокрифна литература! Всички имаме вина. И медиите, защото не запознават читателите, няма литературна критика.

- Ако трябва да формулирате мото или девиз за живота днес, какво ще е то?

- Сещам се за думи от поемата „Улис“ на английския поет сър Алфред Тенисън (1809-1892): Борй се и търси. И не отстъпвай!

Честитки

Стефан Цанев:

Антоне, времената разделни неочаквано обединяват хората. Така се случи и с нас двамата. Бъди здрав и ти пожелавам да доживееш да видиш обединението на българския народ! (То няма да е скоро - така че ще трябва още дълго да живееш...)

Проф. Андрей Пантев: По-точен е от Уолтър Скот

Представата за класик обикновено е свързана със сричането на книжчици на учебния чин. Антон Дончев за мен е класик най-вече защото се е възвисил над епохата си. Той направи онова, което малцина правят преднамерено. При него е може би поради божията и природната милувка. Ние, историците, често връзваме кусури на писателите, потопили се в историческа тематика, нито един от нас обаче не може да го упрекне в неточност или в свободни фактологии. Антон Дончев е писателят, който внесе наука в литературата и литература в науката. Не мога да посоча друг автор на сюжети от миналото, който да е така безукорно информиран, и то не само на българския културно-исторически терен, а на европейското наследство. В това отношение той е по-точен от Уолтър Скот. Създава много повече представа за вечност, отколкото мнозина историографски съчинения.

Една от причините, поради които представите за миналото се формират не от професионалната историография, а от литературата, са автори като Антон Дончев.

Николай Стоянов: Но какво са за планината 1000 години!

Виждал съм досието на Антон Дончев в Библиотеката на Нобеловия комитет - то е впечатляващо. Името му е във ВИП листите на много от големите издателски концерни. Приемат го с уважение международни културни форуми и европейски колеги от неговия ранг. Пръв от писателите в Европа, от авторитетната трибуна на Лайпцигския панаир на книгата (1999 г.), той протестира остро срещу бомбардировките над Белград...

За тези неща Антон не говори. Той сам си е лоби, не експлоатира стари съмнителни „инвестиции“, няма някогашен номенклатурен „опит“ и „капитал“, не е правил и не прави унизителни реверанси към предишни и сегашни властимащи. Общува с младите си колеги, но и ги чете, отнася се толерантно и всеопрощаващо към недоброжелателите си. И с дистанция към онези, които фамилиарничат, наричайки го „Бай Антон“.

Всъщност, не е ли това образът на един голям европейски писател и хуманист! Да си жив и здрав, Антоне! Нали сам си казал чрез устата на поп Алигорко: „Но какво са за планината хиляда години!“ И да ни зарадваш с дълго очаквания епос за Калоян!

Дора Янкова: Желая му да стигне стоте!

Щастлива съм, че като човек и като кмет на община Смолян съм сред приятелите и ревностните почитатели на класика на съвременната българска литература. За Смолян е чест, че в своята биография е приютил акад. Антон Дончев като почетен гражданин.

Известно е на всички мои земляци, че само за 41 дена в моето родно Момчиловци той написа знаменитата си творба „Време разделно“. С този роман обезсмърти Родопа планина. Показа на света по оригинален и вълнуващ начин драматичната съдба на планинските хора, свърза я със съдбата на тяхното българско отечество. Романът „Време разделно“ присъства в библиотеката на всеки дом. Не само първото, а и редица следващи издания. Той е като паспорт за гордост и величие на хората от този български край, без значение на тяхната етническа или религиозна принадлежност. Няма по-близък писател приятел за млади и стари от Антон Дончев в Родопите. Затова по време на „Голямото четене“ през 2009 г. те единодушно поставиха до „Под игото“ на Иван Вазов „Време разделно“ на Антон Дончев.

Желая му да стигне стоте!

Академик Антон Дончев: Българският народ не е добре душевно, нуждае се от психиатри

Проблемът за гласоподавателите е трагичен, не напразно е казано, че всеки заслужава управниците си

Весела Веселинова, Аргументи бг, 23 май 2011

Антон Дончев навърши 80 години

В. Плевенски вести, 15 Септември 2010

Антон Дончев: Аз съм на 1000 години

Иван Матанов, в. „Стандарт“, 13 септември 2010

Да се отърсим от вцепенението, призовава авторът на „Време разделно“

Антон Дончев: Без участие на държавата, изкуството и науката са осъдени

Петя Тетевенска, Българска национална телевизия, 13.09.2010 / 09:30

Антон Дончев: Да научим децата да чуват музиката на собствения си език

Десислава Конакчийска, ЗонаBG.info, 13 септември 2010 г.

Антон Дончев: Кракра е жив

Василий Българоубиец е безсилен пред пернишкия болярин

Исак Гозес, в. „Стандарт“, 14 септември 2007

Търся светлина за хората

Даниела Дочева, в. BG СЕВЕР, 25 ноември - 1 декември 2005 г., бр. 47

В основата на всичко е човешката психика

Интервю с автора на "Време разделно" Антон Дончев

Надежда Кехайова, в. „Черно море“, 16 декември 1999