Интервюта

Писателят Антон Дончев: Слухът за смъртта на българската литература е преувеличен

Мария Димитрова, в. „Монитор“, 28 септември 2002 година

"В момента ние търгуваме с една монета, на която и от двете страни има цифра. С такава монета играят мошениците - която и страна да изберете, все ще се падне цифра. "

"Националното самочувствие може да се сравни със захарта в човешката кръв. Като започне да се повишава цифрата - вие сте диабетик, падне ли – трябва да ви дадат пакетче захар."

Антон Дончев е роден в Бургас на 4.9.1930 г. Един от най-известните наши писатели белетристи. Завършил е право в СУ "Св. Кл. Охридски". Автор е на десетки разкази, статии, сценарии за филми и телевизионни сериали. Сред най-известните му романи са "Време разделно", "Пробуждане" (в съавторство), „Сказание за времето на Самуила", „Девет лица на човека", „Сказание за Хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес". Романът му "Странният рицар на Свещената книга" печели най-авторитетното отличие за литература на нашия полуостров "Балканика". Номиниран е за наградата "Ъруинг Стоун" за най-добър исторически роман, публикуван в САЩ. Днес името му е сред номинираните български автори за Нобелова награда. Женен, с един син.

- Г-н Дончев, загива ли, според вас, българската литература?

- Навремето, по повод на информации в световните агенции Марк Твен казал: "Слухът за моята смърт е преувеличен". Същото казвам и аз за българската литература - слухът за нейната смърт е силно преувеличен. Има много интересни автори, макар и да не са огромно количество. Проблемът е, че българинът не може да си купува книги. Аз обаче не съм видял нито един политик да е тръгнал да бие камбаната, че българското слово не може да достигне до българския читател. Проблем са читалищата, които са оставени ей така, проблем са училищата, където макар и малко насила, младите хора се учат да четат. Друг е въпросът, че в световен мащаб настъпват Интернет, и други средства за комуникация. Но те не могат да заменят литературата и онова особено взаимоотношение между творец и читател.

- Можем ли да кажем, че националната ни културата и хората, които я създават живеят във време разделно?

- За съжаление писмата от чужбина, които получавам са доста повече от тези - от страната. Ние нямаме обичай да се свързваме с авторите, колкото и да ги харесваме. Така че обратната връзка е много трудна. Иначе книгите се отпечатват еднакви като банкноти. Навсякъде на една страница има едни и същи букви. Разликата е, че всеки от читателите прочита своята книга и тя, чрез него, става различна от другите, пречупена по индивидуален начин. Това е силата на литературата - съавторството между писател и читател. Те са като двата крака на едно същество. Ако единият го няма да пристъпва, не може да върви напред и другият. Силата на българската литература беше в това, че хората четяха - по една или друга причина. Те четяха много и по този начин подтикваха и писателите. Само така, по този начин литературата и цялата духовна култура на нацията прекрачват напред. Литературата е като съучастие в престъплението - няма ли двама души, няма литература.

- Битието на българина го откъсна от духовността. Има ли светлина на хоризонта?

- Даже Исус, когато фарисеите са Го подвеждали с монета, я погледнал и казал: "Отдайте кесаревото - кесарю, а Божето - Богу." Защото дори от едната страна на монетата е имало цифра, а от другата - лик на кесаря. Ние в момента търгуваме с една монета, на която и от двете страни има цифра. С такава монета играят мошениците. Така че - която и страна да изберете, все ще се падне цифра.

Защитавайки своя занаят и своя собствен живот, до голяма степен, ние писателите, надявам се че говоря от името и на моите колеги в България, имаме самочувствието и стоим на позицията, че нито един от икономическите и политическите проблеми на България не могат да бъдат решени, ако не бъдат решени нейните културни проблеми. За съжаление това не е проблем само на България, а на целия свят. Но при нас нещата стоят особено зле. Това е загърбване на духовното начало в съществуването на народа ни. На много места съм разговарял по този въпрос. Имах много тежък разговор с двама журналисти от "Билд", които накрая седнаха и ми казаха: "Докато нямате пари, няма да имате култура". Т.е. задава се отново вечният въпрос за кокошката и яйцето. Дали за онова българско възраждане навремето е виновна Паисиевата история и културното пробуждане на народа или са виновни онези занаятчии от Балкана, които тръгнали да продават гайтани в Цариград? И дали в състоянието, в което се намираме, ще започнем едно ново Възраждане. Разбира се, като хора, които се опитват да творят култура, ние смятаме, че духовното начало е не само равно на материалното, но и далеч го превъзхожда по възможности. Аз съм казвал много пъти: Ако половината българи имат духовното развитие на финландците и тяхното отношение един към друг, към държавата и към Бога, след пет години България ще бъде най-богатата и щастлива държава на Европа. Защото финландците имат камъни, вода, дървета и ... хора. В България има хора, но няма национално самочувствие. И резултатите са налице.

- Има ли изход?

- Не и без развитие на духовната чувствителност на нашия народ и връщане към големите проблеми на човешкото съществувание изобщо. Всички непрекъснато говорят за икономика. Да сменим тези самолети с онези и т-н.. Да сте чули някой да се интересува - кой ще лети с тези самолети? Ако всички хората в България не обединим усилията си и не се концентрираме в една цел, не става. Аз бях в Германия през 1957 г., 13 години след края на втората световна война, която разруши икономиката и от която не се върнаха милиони млади хора. 13 години по-късно, Германия беше вече една нормална държава. Как стана така? Първият лидер на Германия тогава е казал следната фраза: "Ние трябва да имаме един безкористен национален идеал, който да подкрепяме, от който да черпим сили, на който да се облегнем и за който сме готови да се пожертваме." Това е казал Аденауер, който пък беше любимият политик на Иван Костов. Ако България не обедини силите си в името на един национален идеал, с темповете, с които се движим сега - така безнадеждно ще изостанем от останалия свет, че не знам кой ще може да ни помогне.

- Вярвате ли, че има идеал, който да обедини нацията?

- Има една страшна фраза на Атанас Далчев: "Българският народ има едно качество, което един ден може и да го погуби - липсата на национален егоизъм. И за огромна изненада, в България това качество се смята за добродетел!" Значи хем нямаш национално самочувствие, хем смяташ, че това е правилно, че те приближава към Европа и колкото по-малко се чувстваш българин, толкова повече си европеец и изобщо човек. Толкова страшна заблуда, че просто няма смисъл да се атакува. Давам само един пример - националното самочувствие може да се сравни със захарта в човешката кръв. Като започва да се повишава цифрата - вие сте диабетик. Отнесено към националното самочувствие това е ксенофобията, див национализъм, който довежда понякога до финала на самата нация. Така че и прекаленото самочувствие не е за препоръчване. Обаче, когато апаратът започне да показва все по-ниски цифри и върви към 0, трябва да ви дадат пакетче захар, за да ви спасят. И в двата случая изходът е летален. Балканските народи и в частност българският, имат вродена генна наследственост по отношение на националната самочувствие. Точно както при диабета родителят прехвърля предразположението си към болестта на детето. Велика България, Велика Сърбия, Велика Гърция. Просто територията на Балканите не стига за толкова велики държави. Значи - всяка трябва де се свие в чергата си и да протегне ръка на другите. Но трябва да се поддържа това ниво на национално самочувствие и достойнство, на национална самоличност на нацията, което да позволи на отделния българин да не се чувства по-назад от другите и да не смята, че земята оттатък границата ни е по-различна, че при комшиите е по-добре, а още по-далеч, е още по-добре.

- Но много хора продължават да се чувстват неуютно…

- Имаме си всичко, което ни трябва. Не искам да казвам неща, които биха вдигнали прекалено "захарта", но истината е, че ние имаме повече отпечатано национално литературно творчество, отколкото германските народи. Имаме 52 тома само народни умотворения и то - дебели томове, които германците нямат. И те принадлежат на човечеството.

Тази култура, която имаме е като море - всичко е разтворено вътре - и златото, и сол, и диаманти, всичко. И то е изхвърляло на брега страшни съкровища. Трагедията е, че в това море се вливат реки и половината от тях са мътни. Че Дунав, като тръгне от Германия, Австрия, Унгария и т.н., та всичката мътилка я изхвърля в Черно море. Трагедията е, че в българската култура в момента се влива мътна вода. Така че скоро може да спрем да намираме всяка сутрин Божиите съкровища, изхвърлени на брега. Всички трябва да започнем да правим не чудеса, а неща, на които сме способни. Но и да помним, че резултатът от тях няма да стане нито днес, нито дори утре.

- Вие сте сред предложените за Нобелова награда български автори. В момента текат спорове около имената…

- Нобеловата награда още не е присъдена. Предложен съм от 4-5 места в България - от Съюза на българските писатели, от Съюза на независимите писатели на България, от фондация "Балканика" и от други места, които конфиденциално си мълчат. Но са предложени и други хора, за които се мълчи - като покойния Николай Хайтов, като Валери Петров.

- Как се отнасяте към идеята - хора със заслуги като вашите да бъдат обявени за национално богатство и да бъдат подпомагани финансово, например?

- В момента, в който започнат да се употребяват подобни понятия, човек може да се чувства само по един начин - дълбоко неудобно.