Интервюта

Антон Дончев: Властта не иска съвети от учените

Ива Йолова, в. „Труд“, 23.05.2010

- Не е ли обидно, акад. Дончев, премиерът да забранява на своите министри да обиждат хората на науката? Изобщо как оценявате резултата от протеста на БАН, в който бяхте едно от главните действащи лица?

- Това, което се случи с БАН, е поредният абсурд в нашия обществен живот. То показа, че липсват очертания и граници на здравия разум. Овластени хора не си дадоха сметка, че заедно с властта си получават везни, в които отляво слагат своите права, а отдясно, за да изравнят тези права - своите отговорности. Казаха се чисти лъжи, инсинуации, клевети - толкова обидни, че събеседникът не може да влезе в спора, защото не говори на езика на този, който го атакува. За щастие поне за момента изглежда, че това е минало. Но трябва да си дадем сметка, че за повече от шест месеца работата на БАН беше, ако не блокирана, затормозена. Като двигател, който работи с включена ръчна спирачка - хора, които не знаят какво ще се случи утре с тях.

- А как ще оборите тези, които смятат, че е абсурдно в малка България да има толкова много учени на глава от населението, а ефектът от науката им е незадоволителен?

- 18 на сто от учените на България се намират в БАН, а те произвеждат 60 на сто от националния научен продукт. Това са много впечатляващи цифри. Могъщ институт като “Макс Планк”, немското научно сдружение, е организиран като нашата академия. Има централно ръководство, което там се нарича главна квартира. Винаги малко изтръпвам при това определение, което ми напомня за “главната квартира” на фюрера. Но те така си го наричат. Там работят 14 000 души, а централното им ръководство е от 400. При тях 80 на сто от парите идват от субсидия и 20 на сто са техни средства.

- При БАН колко са субсидиите на държавата?

- Някъде около 60 процента, като 40 на сто от парите си заработваме сами. Но най-интересното е друго. Ние предизвикахме проверка на дейността на БАН. Европейската федерация на Академиите на науките изпрати 40-ина експерти. Трябва да бъде обявен пред обществото документът от тази проверка. Да видим какво мислят другите за БАН. От 69 института, 42-43 получиха висока оценка. А за няколко института беше подчертано, че работят на предните позиции на световната наука.

- Кой де факто ще ръководи сега БАН? Има председател, говори се за мениджър или зам. по финансите, за някакъв сенат...

- Всичко, което се е приказвало досега, трябва да бъде зачеркнато по простата причина, че правото да бъде двигател на промените в БАН си бе присвоил министърът на образованието. БАН ще бъде ръководен, поне според последните разговори, както се е ръководел досега. И един човек от финансовото министерство ще наблюдава паричните потоци на академията - откъде влизат, къде отиват, което между другото е напълно разумно.

- Не мога да си представя един от “безсмъртните” във Френската академия, да речем Морис Дрюон (вечна му памет!), на подобен протест. И той беше академик. И той пишеше исторически романи. Какви други паралели можем да направим между един български и един френски писател академик?

- Никакви. Ние не знаем, не оценяваме, а и не се интересуваме от това, което имаме.

- В Кодекса на Френската академия е записано, че “безсмъртните” 40 литератори са призвани да бъдат съдии “за доброто приложение на думите”. Как ще погледнете на това от камбанарията на литераторите академици в БАН - вие и Валери Петров?

- В нашата академия има два института, които се занимават с това. А не е моя работа да преценявам как го правят. Тези, които са овластени от нацията, нямат навика да привличат академиците за разговор и съвет.

- Протестирате срещу отношението към БАН, но проблеми има и на книжния фронт. Липсват ясни правила в издателската политика и разпространението на книгите. Защо писателите не се обединят подобно на кинаджиите и театралите в защита на своето творчество?

- Истината е, че хората на литературния труд няма за какво да се обединяват, естеството на творчеството ни е такова. Проблемът за нашите права дори не е наш, а проблем на нацията. Тя трябва да очертае границите на правата, които засягат издаването, разпространението. Големият проблем е отношението държава - литературен труд. А абсолютно невъзможно е организирането на литературния труд в България и в чужбина без участието на държавата.

- Вече няма средства за субсидии за книги в Министерството на културата, колкото и нищожни да бяха те. Спрени са и парите за обновяването на книжните фондове на библиотеките - инициатива, оцеляла едва 2 години. Това не е ли причина да се обединят литератори, издатели?

- Вероятно това е един от най-важните проблеми, с които днес трябва да се занимава нацията. Лидерите на човечеството се обединиха около мисълта, че причина за световната криза са човешки грешки, че поколението е възпитано неправилно. Самолетът има великолепни работещи мотори, лети, икономиката си върви, пилотите обаче са учили на тренажори, на компютри. Като че ли са вземали уроци от Лара Крофт, от видеоигри. И започнаха да продават “пържен въздух”. Защото не са възпитани в традицията на хуманистичното образование, което е държало човечеството във властта си в продължение на 150-200 години. Това, което се случва сега, е неморално. Ето Гърция, не дай боже, същото да се случи с Испания и Португалия! Кой го е разрешил това? Разрешили са го хора и затова в момента световната общественост се обединява около мисълта, че децата от 4 до 7 г., които започват да се образоват днес, трябва да бъдат възпитани по друг начин - не само на принципа да “умеят нещо”, трябва да ги научим да “знаят и да уважават нещо”.

- Това е прекалено глобално. Какво да се прави в нашите условия?

- У нас съществува пълно недомислие и неразбиране. Двете най-големи и най-хубави сгради, направени във Финландия през последните 15 години, са библиотеки. Държавата организира и подвижни библиотеки, които спират едва ли не пред всеки финландски дом. Без четене не съществува култура, но то се плаща и се ръководи от държавата. Като дадеш пари на библиотеките, ти всъщност помагаш не само на издателствата, помагаш на писателите, на читателите преди всичко. В този процес участват две страни - писателят и читателят. Защото иначе не може да се получи искрата на съавторството. Ние възпитаваме ли нашите читатели? Държавата Швеция плаща 400 книги - от автора до библиотеката. Норвегия пък плаща 360 книги, след чието издаване се праща по един екземпляр до всички библиотеки

- Спечелихте вота в "Голямото четене" преди две години, но голямото четене става все по-малко. Имат ли вина и самите писатели за това?

- Всички имат вина - и писателите като страна от процеса, естествено имат своята. Но бъдете снизходителни към нас, защото едва ли има друга прослойка в културата на България, която понесе такъв ужасен удар. Материалното ниво на съществуване на българския писател е под нулата. Хората не бяха подготвени за този удар върху психиката, върху възможностите да работиш. Те не са ученици, а зрели хора, които имат семейства, обществена обвързаност и повечето не можаха да се ориентират.

- Преди няколко дни имах възможност да посетя в Рим гроба на Кирил в храма “Сан Клементе”. Нямаше цветенце, никакъв свеж знак на почит към него. Същия ден в катакомбите на базиликата “Сан Пиетро” попаднах на плочата на Йоан Павел, на която нямаше празно място от цветя, а десетина туристи, вероятно поляци, стояха молитвено или на колене пред гроба на своя сънародник. Само на 24 май ли “официално” трябва да почитаме светите братя, дали ни азбуката?

- Чувствата се възпитават. Те са семена, които трябва да бъдат поливани, отглеждани. Като се почне от родолюбието и се свърши с уважението към великите личности. Ние не живеем съзнателно. Като че ли ни влече някакъв поток и не можем да се съсредоточим върху главните неща. Не осъзнаваме, че пред гроба на св. Кирил влизаме в света на наистина велик човек. Не осъзнаваме колко голямо е това, което двамата братя са свършили, че около 250 млн. души използват същите знаци, за да общуват помежду си. Ако ние го осъзнаем, всеки, който има възможност, би отишъл и би оставил едно цвете, защото ние сме народ, създаден от словото. Нямаше да има българи, ако нямаше слово. Ние сме въплъщение на словото.

- Как ще коментирате приложението на тази азбука днес? Покрай есемеси, фейсбук и пр. модернизации на бита ни, не губи ли тя своето значение?

- Не, не губи. Нещо повече. Нейното значение трябва да се усили. Присъствието на четенето, което значи и на писането, в човешкия живот добива огромно значение. Да не говорим от философска гледна точка за това какво предизвиква националният знак на азбуката в душата на един човек.

-Тази есен ще гледате света от върха на осемдесетте години...

- Дали е връх или е яма, това е друг въпрос, но хората са свикнали да си слагат по пътя някакви гранични знаци и да спират край тях, за да си избърсват потта и да кажат: “Абе я да погледна какво и как съм извървял”. Вече толкова сме се сраснали със съдбата на хората около нас, толкова силно ни въздейства атмосферата на цялото ни общество, та като че ли губим това чувство за значение на собствената ни личност. Не е въпрос на самочувствие, въпросът е, че течението на реката около тебе е толкова силно, та не можеш да излезеш на брега и да я погледнеш отстрани. През цялото време тя те влече. Вижте какво се случва у нас! В обществото ни се появи една тенденция, която не знам докъде ще доведе - разделение на “ние” и “те”. “Ние”, които оправяме нещата, и “те”, които са виновни за това и онова. Проблемът за възмездието е едно от най-добрите горива за обществения двигател, но той отделя страшно много отровни газове. Появят ли се думите омраза, ненавист, отмъщение, обществото трябва да е нащрек.