Рецензии » Духовни послания от миналото
Най-дългото писмо на Антон Дончев
Дълго размишлявах след прочитането на “Трите живота на Кракра”, последната епична творба на Антон Дончев.
Не крия, че тя ме спечели безапелационно.
И защото е написана от магьосник – разказвач, който буквално те приковава към своя свят, а и тъй като е богата на образни внушения, с които много малко български книги, излезли напоследък, могат да се похвалят.
Наложи се да прочета наново и “Сказание за времето на Самуила” (1961), понеже новата четирилогия на Дончев е своеобразно продължение на неговия пръв самостоятелен и също много добре приет от читателите роман.
А след това се сетих и за статията му “Книгата като дълго писмо”, която всъщност е предговор към бестселъра му “Време разделно” в изданието от 2000 г. В него авторът чистосърдечно си признава: “... и разбрах, че в началото несъзнателно, а после с цялата страст, на която съм способен, аз съм търсил контакт с другите хора – все едно че им пиша дълги писма.”
“Трите живота на Кракра” се оказва най-дългото от тях.
Първия камък, основата на градежа на грандиозния си епичен спектакъл, Дончев полага преди близо половин век, когато едва 31-годишен издава първия си собствен исторически роман “Сказание за времето на Самуила”. 46 години по-късно замисълът му ще добие завършен вид на изключителна и неповторима родна историческа сага с “Трите живота на Кракра”.
Днес “Сказание за времето на Самуила” не може да се разглежда и осмисля извън контекста на времето, в което се появява. В този аспект напомня съдбата на друга знакова класическа епопея в българската литература – “Завоевателят на миражите” (1999) на Стефан Дичев. И тя е писана близо половин век, и тя се създава след първия голям авторски успех “За свободата” (1956), и тя е натоварена със свръхочаквания и с актуално значими съвременни съответствия, белязали кървавите бразди от края на ХХ век.
“Сказание за времето на Самуила” е продукт на Хрушчовото затопляне, но и на нестихващата полемика с някогашното югославско комунистическо ръководство за наследството на средновековна България и в частност за управлението на Самуил. Съвсем не е случайно, че през 1960 г. излиза третата част от трилогията “Самуил” на Димитър Талев, а на следващата година Антон Дончев поема щафетата.
Дръзко, но и предпазливо.
Дончев не изгражда мащабна епическа фреска от типа на Талевата. Съсредоточава се върху кондензирана и свръхдраматична сага, акцентираща вниманието си само върху 986 г., битката при Траянови врата и предателството на Самуиловия брат Аарон. Третата част от неговата трилогия завършва с разгромната победа на Самуиловата армия на 17 август 986 г. (с подобен триумфален финал след битката при Одрин на 15 април 1205 г. и впечатляващата победа на Калоян приключва и сценарият му за едноименния игрален филм, реализиран през 1962–1963 г. от Дако Даковски и Юрий Арнаудов), след което малко маниерно авторът е вмъкнал епилог, с който да приключи свитъците си за времето на Самуила.
От дистанцията на годините този му подход е продуктивен и рационален. Неговата стегната епопея е обсебена от драмата на тримата основни протагонисти – Самуил, Аарон и Василий Втори, а заговорите, фалшивата царска дъщеря като Ана, обещана за жена на Аарон, и подготовката на решителното сражение при Траянови врата са само претекст, защитен плащ, през който писателят лансира и някои иконоборчески и направо еретични възгледи, измъчващи го над белия лист – за драмата, спохождаща социалното разслоение в страната, която подрива чувствително съпротивителните сили на българската армия, за толкова важната и необходима връзка между вожд, войска и народ, без която е немислима която и да била държавна инициатива или победа, както и за селското разорение, свързано с новите господстващи форми на живот в страната, налагащи самобитни и дръзки действия от страна на Самуил като оглавяването на селския бунт срещу амбициозния бдински болярин Чрънота.
Все намеци и внушения, свързани както с току-що отминалата епоха на култа към личността и с насилственото разкулачване на българския селянин, след което уж се заформя стабилизацията и възходът на Тодор-Живкова България... Интересни и любопитни са съпоставките между “Сказание за времето на Самуила” и “Трите живота на Кракра”.
“Сказанието” днес се възприема като амбициозен опит на млад писател да докаже себе си. То и сега опиянява като младо вино.
И в същото време си личи, че авторът му просто не разполага с необходимия натрупан опит и знания, за да осъществи адекватно поставената си цел. Сякаш преди 46 години Дончев иска да превземе един връх, да прескочи височина, за която все още не е бил достатъчно подготвен.
Трябва да мине еуфорията на “Време разделно” (1964), да останат назад във времето дългогодишните усилия, свързани със създаването на “Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терез” (1982–1992) и да се отчете приносът на “Странният рицар на Свещената книга” (1998), за да дойде “Трите живота на Кракра” (2007).
Тази четирилогия идва с целия му натрупан опит на прозаик и философ на историята, пишещ бавно и с упоение всяка нова своя сага, която веднага след излизането си се превръща в модерна класика. Защото Антон Дончев е писател от много висока класа. Той е съизмерим с Емилиян Станев, Вера Мутафчиева, Димитър Мантов и е от расата на тези изчезващи класици, за които създаването на значими, стойностни и носещи съвременни послания исторически романи е цел и мисия на живота им.
Затова и “Трите живота на Кракра” е не толкова додатък на “Сказанието”, колкото блестящ завършек на един необикновен замисъл, с който всяка национална литература би се гордяла.
Разбира се, неизбежни са и промените, които са настъпили и в стила, и в изразните средства на прозаика.
Словото е все така пластично, обагрено с актуални внушения, хипнотично въздействащо – независимо дали сме свидетели на битката при Сперхей и обсадата на Перник, батални картини, експонирани с елмазен блясък, нямащи аналог в българската историческа проза, ако изключим, разбира се, схватката при Траянови врата от “Сказание за времето на Самуила”, на сложните интимни взаимоотношения между Никифор – Кракра младши – отец Антоний и съпругата му Роксана или на драматичната еволюция на един от най-способните византийски императори Василий Втори, останал в народната ни памет като Българоубиеца...
Авторът отново разчита на кондензираната епична сага, но този път неизбежно разтяга повествованието в рамките на близо век, като възстановява и набързо повторно пресъздава триумфа на 17 август 986 г., но и продължава напред до трагедията при Сперхей десет години по-късно, бегло маркира трагедията при Ключ през 1014 и завършва своя сказ с възхитителната картина на включването на престарелите Кракра и Ивац във въстанието на Георги Войтех през 1078 година...
Основните действащи лица от “Сказанието за времето на Самуила” присъстват и в “Трите живота на Кракра” със своя специфичен облик и значимост, но тук те са помъдрели и жизнено по-правдиви в сравнение примерно с прекалено шаржирания във фолклорната плоскост образ на стария болярин Кракра Пернишки от първата част на сагата.
Налице са и качествени попадения като Калин – Теодосий, спасителят на император Василий Втори, както и претърпелият еволюция Гаврил Радомир, на когото равностойно съответства съпругата на Никифор – Кракра Роксана. Иван Владислав и Ивац са колоритно допълнение на повествованието, подобно на мерналия се набързо Кекавмен, докато основните лица в образната система от първата част на епоса са запазени – Самуил срещу Василий Втори и Кракра – Никифор между тях в обкръжението на жена си – весталката Роксана. Обективният тон от първата част на епоса обаче е изчезнал безследно – при това за хубаво.
“Трите живота на Кракра” е дълбоко личностна, субективна, изстрадана и дълго осмисляна изповед, маркирала повествованието до последната му страница, като в интерес на истината авторът, покриващ се напълно със своето алтер его – Кракра младши, остава докрай верен на историческата правда и на пълноценното и в дълбочина разкриване на сложните и противоречиви процеси, течащи в Европа в края на Х и началото на XI век, до болка познати му в детайли, в резултат на дългогодишни проучвания и занимания.
От тази гледна точка на повествователя демиург, за когото няма тайни, за Антон Дончев е най-добре да води своето сказание, прехвърляйки ни в Константинопол, Мала Азия и основните европейски центрове, за да ни разкрие свръхзамисъла, движил Василий Втори във всичките му 32 години, през които води своите изтребителни войни със Самуил – не само и единствено защото го смята за разбойник и узурпатор на изконни ромейски земи, но и тъй като България трябва да бъде отвоювана на всяка цена, за да се превърне в съставна част на имперската политика, влязла в открита и дългогодишна схватка с нейните основни противници – арабите мюсюлмани и католиците западноевропейци, на които именно наследницата на великия Рим, единната и неделима православна Византия, може успешно и адекватно да се противопостави.
Именно това мотивира византийския василевс да бъде толкова упорит и неотстъпчив, а е и причината Самуил да брани собствената ни независимост, ако и да е трагично обречен, независимо че в лицето на Василий Втори той открива своя двойник и ответник като държавник и като социален реформатор. Покъртителна и незабравима е срещата на Василий с неговото чучело, надянало одеждите му от 986 г. в хранилището на българското съкровище, когато той разбира колко е бързопреходна земната слава и съмнителна победата му над неговия противник!
В онази драматична епоха от началото на XI век няма място за двама велики и самоотвержени владетели. Единият трябва да бъде победен и унищожен. А тъкмо на Никифор, бежанецът от Лариса, осиновен от стария Кракра Пернишки и завършващ живота си като монах Антоний в манастира “Успение на света Богородица”, съдбата отрежда да бъде добросъвестен хроникьор на тази велика битка, на края на Самуилова България, повалена след жестока и продължителна борба, брънка от която се явява обсадата на Перник между юни и декември 1004 г., завършила с триумф за младия Кракра, неслучайно наречен Пернишки.
Възхитителен е и финалът на сагата, с включилите се в народното въстание ветерани Ивац и Кракра, прикрепен за коня си, завързан на кръст като Христос, върнал се от онзи свят и отново вдъхновен за бой, виждайки с едното си око море от светлина!
“Трите живота на Кракра” не би бил дело на Антон Дончев, ако епосът не издаваше ерудицията на своя автор, запознат както с китайските военни трактати на Сун Дзи и основните политико-философски противоборства на епохата, така и с фолклора и вярванията на потомците на Черните бикове, с ученията за медитацията и реинкарнацията на всяка човешка душа, без да забравяме и дръзката му хипотеза за това, че Самуил е потомък на Шишмановци от Търново, нещо, което за пръв път срещам в историческата книжнина.
“Трите живота на Кракра” е вещо обмислен и мъдро пласиран исторически роман.
Без съмнение той е сред най-представителните в родната ни проза от последните години, истинско творческо завоевание и предизвикателство за всеки уважаващ себе си литератор.
С него българската историческа проза, а и българският роман празнуват светъл и дългоочакван празник.
С него завършва и най-дългото писмо до своите почитатели класикът на изящната ни словесност Антон Дончев.
Борислав Гърдев