Рецензии » Българската история по Антон Дончев
Тайната книга като съдба на Европа
Отношението към ересите, особено към богомилството, разделя в някаква степен общественото и научно-историческото съзнание на българите. Широкото разпространение на богомилството из Западна Европа и назоваването на неговите мисионери и следовници “бугри”, т.е. “българи”, мотивира някаква национална гордост, че сме внесли принос в социалните учения на Европа и че сме предходници на революционните теории от XIX век. Реформаторите и изобщо бунтарите са ни били винаги много симпатични. Но не са малко и тези, които приемат, че богомилите сериозно са отслабили държавната власт и че са една от причините за упадъка на България и изгубването на нейната независимост и през XI, и през XIV век.
Да се абсолютизират по този начин отношението и оценката на историческите факти и явления, е белег на незрелост на историческата наука, а и на общественото съзнание. Националната гордост се подхранва от цялата история, а не от отделни нейни факти; причините за катастрофите в държавата са винаги повече от една и затова е нелепо да се обвинява едно църковно-религиозно, светско-политическо и социално течение или историческа личност.
Богомилството, както и останалите ереси (павликяни, манихейци, албигойци и т.н.) са реално съществували и като всяко историческо явление не бива да бъдат само възхвалявани или само отричани. Появата и съществуването им са с дълбоки причини, за да ги отминаваме или тълкуваме едностранно. В тези учения се отразява целият комплекс от идеи, вярвания, духовни търсения и икономически постижения или кризи, политически конфликти и исторически закономерности. За Средновековието, особено за българското, еретическите движения дават достатъчно пълна картина за състоянието на етноса и държавата, за духа и характера на културата. За съжаление обаче те малко са изследвани или, ако са изследвани, рядко са вземани предвид в анализа и оценката на един или друг исторически период. А и подходът към тях е бил винаги прекалено материалистичен, социален, извън историята на Българската православна църква и православното християнство, поради което оценките за тях са предимно полярни, светски и в много случаи дори повърхностни.
Обществената, а и литературната история на Българското средновековие не бива да се изучава откъснато и независимо от историята на Българската православна църква и извън православното християнство, защото съзнанието на средновековния човек е религиозно и всички негови действия са мотивирани от това, в каква религия вярва, към коя църква принадлежи и доколко следва нейните канонични предписания. Отклоненията от тези предписания са съпроводени от сътресения, провокират реакции и промяна в хода на процеса. А пък животът през Средновековието, дори извън църквата и религията, е винаги и изцяло подчинен на църквата и религията. Ересите са отклоненията от официалното учение, когато са съществени, последователни и оформени като учение. Причините за тях следва да се търсят преди всичко в състоянието на църквата, а след това и в държавата. Не е възможно да разберем същността на богомилството, ако го разглеждаме единствено като социална идеология, насочена срещу съществуващия ред, и като бунт срещу установените социални разслоения. Защото по своя мащаб на проявление, по същността на цялостното учение и по структурирането на последователите му богомилството е ревизия на християнството, опит за негова реформация. Първооснователите и последователите му са недоволни преди всичко от църквата, а не от феодалното общество. За тях християнството е изкривено и опорочено, поради което трябва да бъде приведено във вида, който, казват те, му е дал самият Христос. Според богомилите е необходимо да се тълкуват вярно свещените книги, а не както го прави “опорочилата се” църква. Църквата, твърдят те, се е отклонила от правия път, потънала е в лъжа и похот. Ето първия подтик за появата на богомилството, а и на всичките ереси в християнството (навярно и в другите религии).
Откъде се появява еретичната увереност, че църквата греши и че нейната воля не е волята на Господа?
Може първият, който е дръзнал да изрече това, да е просто един заблуден и завистлив грешник, но неговите последователи имат вече далеч по-дълбоки и основателни причини да повтарят думите му. Винаги е имало вярващи, които оспорват догмите или просто подлагат на съмнение постулатите на вярата. Но невинаги такива хора са успявали да увлекат след себе си други и да ги организират в съзнателно и последователно движение за реформация. Това става обикновено когато самата църква е отслабена, когато е разядена от вътрешни противоречия или просто е в криза. Кризата в църквата е тежка драма за народа и държавата, особен период в историята. Обикновено тя е продукт на кризата в обществото, настъпила в период на смяна на епохи или на остри обществени конфликти, свързани с вътрешни или външни фактори. Тогава църквата е много повече заета със себе си и с управлението на държавата, отколкото със свещените си задължения да бъде дом на християните.
Средновековният българин е бил не по-малко любопитен и любознателен от съвременния. И тогава той е търсел отговорите на измъчващите го въпроси за същността на света, за източника на доброто и злото, за корените на несправедливостта. Не са били малко хората, обзети от дълбоки съмнения в справедливостта на установения ред. Те са виждали едно, а са чували от свещеника друго. Битът ги е правел недоверчиви и неподготвени да възприемат сложната диалектика на християнството и да проумеят неговата мистика. А и е нямало кой да им помогне. “Битовият” човек обича да му говорят просто и нагледно. Той вярва на очите и ушите си, а не на фантазията. Когато няма до себе си кой да му разкрие с прости думи дълбокия смисъл на Светото писание, той сам се мъчи да си отговори на проклетите въпроси. “Не е възможно Бог да е създал нашия свят, щом в него тържествува злото. Той е дело на Сатаната” – си е казвал този обикновен български селянин от IX век. Обяснението му е логично и в духа на неговата истинска вяра в Христос. После към неговите съмнения и прости отговори се притурват съмненията и простите отговори на съселяните, на пътешествениците, минаващи през селото, на случаен монах, спрял за малко в дома му, на селския свещеник... Силата на ереста е в простотата и елементарността на системата, която изгражда. Връзките в нея са малко, но логични; обясненията – точни и конкретни. “Всичко това, което е премълчано, само загатнато или което буди недоумение в християнското учение и което особено е занимавало любопитството на средновековния човек, трябвало да се уясни и да се предаде във форма удобопонятна.” Тази констатация на нашия най-добър познавач и изследовател на богомилството проф. Йордан Иванов е точна и вярна. Ереста пронизва с простотата и достъпността на онова, което проповядва. Но тя печели привърженици и защото има готови отговори на всички въпроси; за нея не съществуват тайни. Дори напротив, тя се насочва към разбулване именно на тайните.
Еретичните учения и специално богомилството се занимават главно с битийни проблеми, защото голямата им цел е да обяснят произхода на света и на човека в него. Поради това и цялата им система от богослужения, молитви, чинопочитания, ритуали и канони е твърде опростена. Самото мироздание е елементарно устроено – така по-лесно и ще бъде обяснено и представено. Повече фантазия има в описанието на преизподнята – и то в описанието на жестокостите и ужаса от мъките, които грешниците изтърпяват. Те са сурово наказани и рядко Божията милост може да ги споходи, за да ги облекчи за малко. Това също е част от системата на ересите. Господ е суров и обрича на нечовешки мъки пристъпилите неговите заповеди.
Изобщо светът на богомилите е груб, суров, направен набързо, пестеливо и винаги несъвършено. Може би защото те са били предимно хора от простолюдието или от нисшите социални слоеве и не са познавали отблизо блясъка и изяществото и възпроизвеждат само познатото и преживяното. Затова и тяхното битие е всъщност само бит, направен и подреден от някаква сила, на която й липсва въображение, но която е предвидила места и начини за порицание и наказания, каквито човеците не са виждали, докато са живи.
Богомилството показва, че през Средновековието различните касти са имали различен начин на живот, поведение и мислене. Самото богомилство е религия и идеология на простолюдието, на селячеството. Но преди това то е реакция срещу начина, по който църквата организира богослужението и се е формирала като институция на вярващите. Богомилството не приема “официализирането”, “етатизирането” на църквата, защото според него тя се отдалечава от вярващите и изопачава смисъла на християнството. Всяка ерес започва с такава критика. Във всяка ерес има и неверие в правото на някого да бъде истинският изразител на Христовите завети или да решава как да се говори с Бога. И понеже каноничните въпроси са сложни и често непонятни за обикновения богомолец, те ги представят като фалшиви проблеми, които дори изопачават вярата и религията.
Най-силното оръжие на ересите и особено на богомилството е, че те успяват да освободят човека от страха пред авторитета. Макар да разказват колко жестоки са наказанията за грешниците в ада, те, разчитайки на искрената вяра на своите богомолци, успяват да вдъхнат смелост у хората и да ги накарат да се разколебаят в учението на църквата, да го подложат на съмнение и да си позволят да тръгнат по друг път. Този успех се постига сравнително лесно, защото неблагочестивият живот на свещениците, за който говори и Презвитер Козма, доказва правотата на богомилското учение. Неговата простота и битова ясност не се нуждае от много примери и доказателства. Важното е да е вярно по отношение на онова, което се вижда и чува, което е пред очите и ушите на простия и неук селянин. Него не го интересува, защото му е непонятно, трансцендентното.
Аз наричам богомилството “православно протестантство”, защото размерите, които придобива, го правят съществен и в някои случаи радикален опонент на цялостната дейност и същност на православната църква. Би могло да се сравни неговото негодувание от Х век срещу порядките в църквата и догматичните й принципи с негодуванието на Лутер от XVII в. в Западна Европа. За разлика от Лутер обаче Поп Богомил и неговите сетнешни последователи не успяват да разцепят православната църква, защото, първо, ги няма условията за това (както е на Запад през ХVI–ХVII в.), и защото, второ, Източната църква като цяло тогава е достатъчно силна и стабилна, монолитна и неотстъпно стои върху Христовата догматика, за да позволи вътрешна опозиция и реформация. Реформаторската религиозна мисъл на Запад се появява, когато феодализмът е силно разколебан и капиталистическият начин на производство набира енергия. Това е времето на секуларизация: религиозното съзнание бива измествано от рационалистичното, просвещенското съзнание. Богомилството е продукт на чисто религиозно недоволство; неговото несъгласие и опитите за реформация са изцяло религиозни и в рамките на църквата, а социалното му недоволство е насочено към “подобряването” на съществуващата система – не за нейното отстраняване и ликвидиране. То не е предпоставено и обосновано от социално-икономически и политически предреволюционни процеси.
Интересен, но много сложен е въпросът защо богомилството се появява по българските земи през Х век, точно когато процъфтява т.нар. Златен век на българската култура. Не е обичайно във времена на възход да се проявяват такива остри признаци на криза, каквато е църковната ерес или сектантството. Очевидно е, че то не е обикновен спор по догматични въпроси, каквито спорове се водят постоянно сред богословите и архиереите на църквата, а удар в нейните основи, принципи и начини на съществуване. Разпространението му сред селячеството (но и сред висшата класа също) показва степента на влияние на църквата в тези среди и колко дълго е разстоянието между аристокрацията и нисшата класа. Българската църква сравнително бавно е покривала цялата територия на държавата и не е успявала да постави подготвени свещеници навсякъде, където са живеели православните българи. Този вакуум се е запълвал, както вече стана дума, от друга църква, на която тези хора имат по-голямо доверие, защото е по-близо до тях и им говори разбираемо, достъпно и нагледно.
Т.нар. Златен век на българската култура е свързан преди всичко с развитието на духовността в столицата и в някои центрове, които са се обособили като средища на писатели или иконописци. В манастирите са се пишели и преписвали книги, но поради характера на старобългарската литература те били предимно богослужебни – преводи и преписи на свещените книги, необходими в богослужението. Строителството на дворци и църкви е било съсредоточено в Преслав и в седалищата на феодалите. Византийският дух на литературата и изкуството налага отпечатъка си върху цялостната система на старобългарската култура. Този дух не се въплъщава в оригинална култура, а в култура, която иска да повтори блясъка на Константинопол. Мечтата за “български Константинопол” е свързана предимно с мащаба, пищността и шума на оригинала, а не е усилие да се постигне ново равнище и ново качество на българската народност, българската държава и на българската култура. IX и Х век са много силно начало в създаването на тази култура, при което бързо се е увеличавал броят на произведенията на литературата и културата. Организирането на средища, където се превеждат и преписват книги, е било крайно необходимо и за държавата, която вече се управлява според християнските традиции и закони, и за самата култура. Увеличаването на военната мощ на държавата се съпровожда от създаване на изкуство и култура. Това е вдъхвало особена гордост у тогавашната интелигенция, а и у възрожденската по-късно, която не крие радостта си и която намира ефектното определение на явлението Златен век. Но истинският Златен век не би могъл да има за антипод толкова силен контрапункт, какъвто са богомилството, манихейството, павликянството и др. отклонения от догматиката на християнството. Очевидно влиянието на българската църква не е било така силно и всеобхватно, поради което борбата й с ересите е била повече репресивна. Тя е виждала надигащата се опасност и е предприемала канонични действия, но те не са успявали да възпрат вълната от ереси. Срещу тях успешно може да се бори единствено чистата вяра, образованите християни и свещеничеството. Но по времето на Симеон и по-късно е било по-лесно да се побеждава във войни срещу неприятелските орди, отколкото с думи срещу поразените от заразата българи.
Понятието “златен век” не бива да се възприема буквално; то е само една метафора на подема в натрупванията през ранния период на българската култура. Темповете, с които се полагат основите, са впечатляващи, но това още не е голямата българска култура, която окончателно ни утвърждава като нова цивилизация в Европа. От една страна, IX и Х век са забележителна епоха в нашата история, но тази епоха е вече проядена от една твърде сложна и продължителна драма, наречена ереси. Възможно ли е по едно и също време културата да бъде обзета от подем и криза? Няма ли да е по-разумно, отчитайки зараждането на богомилството, да погледнем по друг начин на този период и да потърсим неговата сложност и противоречивост и да го анализираме именно като сложност и противоречивост. По-полезно за науката е да се предпазва от категорични заключения и патетични заклинания, защото те не са я довеждали никога до плодотворни резултати. Мисля, че е време да определим Златния век на българската култура преди всичко като ускоряване на темпа, с който византийската литература и култура се превръщат в неотменна част от българската духовна и материална култура, а не толкова като някакъв връх или неповторим разцвет. То се дължи на официалното приемане на християнството от българския двор. Без историческия акт на св. цар Борис-Михаил процесът щеше да бъде по-бавен и по-труден.
Богомилството, а и останалите ереси по българските земи въпреки всичко не успяват да изиграят онази роля и да получат онова място, което по-късно в Западна Европа придобиват лутеранството и калвинизмът. Защо? Защото българските ереси са ереси на средновековното християнство; те са и социални течения на феодализма, за разлика от протестантските движения, които са продукт на модерната буржоазна епоха и отбелязват границата между феодализма и капитализма. Нашите ереси не могат да “реформират” християнството, защото са изключени от църквата, а и самите те стоят извън нея, държат се като еретици, т.е. отричат я, като се самоизключват или допускат да бъдат изключени от нея, а не като реформатори, които работят за изменението й. Лутер открива нова епоха в развитието на историята, но и приключва епохата на феодализма и религиозното съзнание. Започват великите географски открития, натрупването на капитали, индустриално-манифактурното производство, процесът на преначертаване на европейската политическа карта, образуването на нациите и националните държави. Протестантството е идеология на зараждащото се буржоазно гражданско общество, докато богомилството е оспорване на канона. Но във всеки случай то разколебава и отслабва средновековната ни държава, защото е организирано неподчинение и изисква сили и средства за справяне с него.
В периоди на остри социалнополитически конфликти богомилството се възприема и представя като съпротивително движение и му се приписва антифеодален характер. Непокорството на неговите носители и последователи става пример за съвременните бунтари, които искат или справедливост, или промяна на обществената система. Гонени, наказвани, живи изгаряни дори, богомилите успяват да устоят и дори да пренесат учението си в Западна Европа. Там те поставят под съмнение католическото християнство и спомагат за неговото реформиране. Това дава основание да се говори за тях като за важен фактор в социалните европейски, политически и религиозни революции. Те проявяват съмнение, а после и несъгласие с известни положения в християнството, защото не са в състояние да приемат и обяснят злото в света. “Предавайки” земния живот, изпълнен с несправедливости и тежки злини, на дявола, те отричат божествения характер на царя и неговите владетели и, без да искат, отварят възможности за тяхното отричане и премахване. Богомилството позволява нещо, което се смята за дадено от Господа. Те са на крачка от “всичкопозволеното”, което ще стане доминиращо нравствено правило на протестантството и което ще отвори пътя към големите преобразувания на модерната епоха. В този смисъл би трябвало да разглеждаме богомилството като прелюдия и подготовка на извършилите се през Ренесанса радикални изменения в социалнополитическите схващания на европейците. Тук, на Балканите, в България, са се зачевали процеси и тенденции, за да се родят по-късно и да се наложат на друго място. Богомилската литература показва, защото е в духа на учението, сетивност, плътскост и битовост в отношението към човека. В нея ще срещнем определен реализъм в предаване на усещания и възприятия. Човекът, макар и в света на ада, усеща с плътта си болката и страда физически. Описанията са на места натуралистични и се различават от описанията на човека в официалната литература. Това показва, че средновековният човек на Х–ХI–ХII в. вече започва да гледа на себе си по друг начин; че се възприема като земно същество от плът и кръв. Подобно възприятие западният човек ще започне да придобива и да не се срамува от него и да го показва в изкуството си едва през Ренесанса.
Обективните исторически реалности не могат да бъдат предмет нито на гордост, нито на срам. Но при богомилството има и още нещо, което се отнася и до религиозния, и до социалния му характер. То е повече отричащо, разрушаващо, протестиращо учение, отколкото утвърждаващо, съграждащо и позволяващо всеобщо съгласие. Богомилството тълкува Христовите завети едностранчиво, откъсвайки отделните евангелия или изваждайки отделни изречения от тях и представяйки ги като най-важни. Противоречията в Библията са привидни, диалектически. Те са противоречия за битовото ни съзнание и за неуспелия да обеме цялата Книга в нейното единство и многообразие. За разколебаното религиозно съзнание, а още повече за атеистичното, всичко е винаги по-малко от цялото, защото цялото е непостижимо и необозримо без вяра или с вяра, но с посято в нея семето на съмнението. Богомилството не е избор между доброто и злото, не е борба срещу злото и неистината, а погрешно назоваване, за да се оправдае злото. То е намиране на лесния отговор на сложните въпроси, опростяване и игнориране на всеобщото.
Модерният, а след него и постмодерният човек тръгна по пътя, по който вървяха богомилите...
Историята, подвластна на антихриста, избра примера на ересите за свой образец, за да създаде, сякаш подигравайки се на тяхното отвращение от златото, парите и богатствата, материално благополучие и охолство на човека, ала така обрече на несправедливост и злочестие по-голямата част от човечеството. Вероятно в този парадокс бихме могли да открием и прочетем нейните печално-смешни уроци...
Тази действителност, която бегло очертах, отдавна е предмет на художествено превъплъщение. Може ли да забравим великолепните книги на големия ни писател Емилиян Станев “Антихрист” или “Легенда за Сибин, преславския княз”, в които той показа своето отношение към нея? Но Антон Дончев отива по-далеч – не само териториално, но и концептуално. И то не толкова като писател, колкото като философски мислител, който проследява духовния път на разпространението на едно религиозно средновековно учение. Казвам “духовния път”, макар сюжетът да разказва за неговото материално движение от Изток към Запад, но по-важно е как и защо една идея се утвърждава у хората и въпреки премеждията и страданията не умира. Защо не умира и защо така упорито се самоотстоява дори с цената на човешки живот?
Разложената и потъналата в похот и разгул Европа е заплашена от дошлата от България богомилска ерес. Но папите, кардиналите и графовете не се тревожат толкова от религиозната същност на това учение; за тях оспорването на каноните, преосмислянето на християнството не са толкова важни и страшни. Друго ги тревожи тях и то е свързано с прокламираното неподчинение и непризнаването за вечен на установения ред. Европа е изчерпала енергията си в непрестанни войни и кръстоносни походи, в безбройни вътрешни разколи и разцепления. Сега тя е застанала на кръстопътя на историята и дири посоката на своето развитие.
Но каква е тази Европа в романа на Антон Дончев и защо така упорито, фаталистично дори, иска да плени Тайната книга на богомилите и да я затвори в дълбоките подземия на човешкия затвор, приличащ на гробница?
Аз разглеждам романа “Странният рицар на Свещената книга” като роман за търсенето на истината. Два свята са застанали един срещу друг, взаимно отричайки се и отричайки истините, върху които са се изградили и съществуват. Те не могат да се откажат от себе си, защото са убедени в правотата и в абсолютния смисъл на идеите, които изповядват и защитават. Средновековният човек, за разлика от модерния, е човек на идеите, на принципите и истините. Той живее повече с духа, отколкото с богатствата и жаждата за печалби. Затова и за него е особено важно и морално да докаже, че неговият принцип е верният и съдържа истината за създателя на доброто и злото и за това, как да се различават тези две съставки на земния мир. За да се докаже една истина и да се наложи като норма на живот, се впрягат усилията на много хора, на цели държави, империи и религиозни общности; лее се кръв и погиват хора. Най-силните аргументи са оръжията, войските, храбростта на войниците. Но не само! На бойното поле, върху кладата или в робството се оправдават едни аргументи, но те не могат да бъдат достатъчни, за да увлекат всички и всички да им повярват. А без доброволно приемане, без вяра в нещо не се постига хармония, могъщество и истина. Тайната книга трябва да бъде пленена или спасена; тя трябва да бъде отнета от тези, които застрашават могъщата империя, не защото съдържа абсолютната истина, а защото в нея са повярвали онези, които не вярват на империята и на нейния абсолютен ред и срещу които аргументите на оръжието и Инквизицията не са валидни.
Бих могъл да кажа, че от гледната точка на модерното и постмодерното време става дума за проблема за идеологиите. И сигурно няма да сгреша. Антон Дончев наистина ни показва какво са идеологиите, когато са се хванали гуша за гуша и решават кой кого и докога. Те са средството, чрез което властите държат в подчинение хората, владеят ги и насочват техните действия. Важното е да докараш тези хора до сляпата вяра, до пълно душевно вцепенение и да ги откажеш от всякакво усилие за съпротива. Ако им внушиш по някакъв начин своята безусловна правота, ще им бъдеш вечен господар. И ето в романа “Странният рицар на Свещената книга” се сблъскват две такива идейни сили. Те имат нужда от енергията на някакъв фетиш. Застрашената католическа църква трябва да се освободи от отровата на проникналата в нея ерес. Как? Като плени свещената за богомилите Тайна книга, която мотивира еретиците да бъдат твърди, неотстъпчиви и да оправдават вярата си. Без тази книга те ще бъдат просто една тълпа от безцелни и заблудени люде. Но и още, защото знаят, че в нея са скрити заклинанията, които дават власт над демоните. Различните разновидности на католическите монаси и аристократи имат нужда именно от властта над демоните, за да владеят света. Защото чрез демоните хората стават господари на света.
Богомилите от своя страна знаят, че именно пренесената на Запад Тайна книга ще отприщи нов приток от недоволни и непокорни, които няма да се спрат пред мъченията на Инквизицията и ще разложат окончателно утвърдения ред чрез принципа “един бог, един папа, един цар”. Тази митична книга служи еднакво на двете воюващи идеологии, но може да принадлежи само на едната. Другата трябва да плати с човешки животи, за да я обезсили. Тайната книга е средоточие и извор на вяра и интерес; в нея се пресичат историческите задачи и цели на двете цивилизации.
Какво представляват тези цивилизации през погледа на повествователя в романа “Странният рицар на Свещената книга”? Какви са историческите им цели и задачи според него?
Учението на богомилите, което вече анализирах по-горе, проповядва необходимостта да се преодолее злото на дявола, създател на земния свят, чрез “истинска” вяра и любов към Господа. То отрича видимото, защото противоречи на Божията воля и е изпълнено с лъжи, измами и грях. Самият живот на човешкото тяло е без значение и стойност; истинският човек е неговата душа. Това го прави свободен и неподвластен на цялостното обществено устройство. Друга е истината и от другаде се поражда волята за живот. Промяната, която искат да наложат богомилите, е дълъг процес на нравствено усъвършенстване, на придобиване повече любов и разбирателство. Те живеят извън “другите”, но аскетично и всецяло отдадени на учението си. Светът им е настроен срещу всички останали, но и всички останали са настроени срещу тях, защото ги обезсмисля и заплашва с разлагане и унищожение. В романа богомилите са по-праведни, по-нравствени и душевно чисти, но и достатъчно упорити, целенасочени и агресивни, за да не бъдат реална заплаха. Воинските им умения, изкусното боравене с ножа и копието, точността на ръката, когато се забива в човешката плът, са само временно потиснати от пасивното съзерцание, несъпротивенето на злото и аскетизма. Богомилът може покорно да умре, но може и хладнокръвно да убие. И правилото “целта оправдава средствата” никак не му е чуждо. Богомилството е държава, която расте и има намерение да се превърне в могъща империя, разположена върху огромна територия. А империята не е дух, не е идея, учение или вяра! Тя е желязна власт, основана на подчинение и страх.
Тази власт прави всичко възможно да запази целостта и ненакърнимостта си, да поставя под свое подчинение повече хора. Ала другата власт не я признава и й е обявила война. Сигурното оръжие на богомилите е вярата, че учението им е право и че рано или късно ще отвори очите на всички християни. Това е най-важното. Когато обаче символите и фетишите на властта и вярата им са застрашени, покорството и примирението биват замествани от фанатизъм и самопожертвователност. Боян от Земен сам пада в жаравата, за да се принесе в жертва и умре, защото създаденото от дявола тяло не му е нужно, но Влад и Ясен, заедно с Лада, са готови да пролеят чуждата кръв, за да спасят Тайната книга. Техният дедец благочестиво поучава богомолците, но не се свени да остави лъжливи следи и да отклони вниманието на преследвачите от нея. Старата богомилка проповядва смирение, но позволява Влад, Ясен и Лада да бъдат сурови и жестоки и избавят останалите от робството. Щом земният свят е сатанински, всичко е позволено.
Всичко е позволено и за другата власт и нейната държава. Тя обаче изобщо няма вяра и скрупули. Или по-точно: има, но те са й необходими, за да оправдае своята жестокост и кръвожадност. Действията й са алчни и брутални. Душата й е озлочестена, покварена и загрубяла. Тя е без идеали, морални норми и благородство. Страхът, че може да бъде разбита, разрушена и разложена, я кара да се чувства неспокойно и постоянно да търси опори и скрепващи сили, които да я стабилизират и да й дават надежда за бъдещето. Проядена от собствения си егоизъм, тази власт не може да живее без врагове, срещу които постоянно да е във война. Войната с врага е храната за нейното тяло и за душата й.
Светът на римския папа обаче притежава огромна мощ и е готов да помете всеки, който му се изпречи на пътя или откаже да му се подчини. Това е имперски свят, създаден да господства! И ето срещу него се изправя друг тип империя, която е с подобни амбиции, но си служи с други средства. Това прави тяхната война сложна и особено драматична, изискваща много нерви, сили и изобретателност. Мисля, че точно тук е проявено голямото майсторство на Антон Дончев. Конфликтът Изток–Запад се пресича в образа на Анри дьо Вентадорн – странният рицар. В душата му се сблъскват двата свята и се борят за надмощие. Лесно е, когато битката е върху бойното поле и се води от враждуващите войски, но когато сам си подложен на съмнения и вътрешни спорове, когато си разкъсван от противоречия, тогава решението към кого да си е далеч по-трудно. Защото е решение кому да служиш, а не толкова в какво и кому да вярваш. Изборът е съдбовен и е на живот и смърт. В основата и на двете страни от тази гигантска война на идеологии и цивилизации е страстта да се владее. Демонични по дух и произход, те възлагат на почтени и наивни вярващи да изпълняват тяхната воля и да умират за нея – все едно че умират за светата вяра. Анри дьо Вентадорн минава през тези две власти държави и най-добре от всички осъзнава безнравствеността на службите, които му възлагат. Едните срещу пари, а другите заради нагласено благоволение. Той жертва Тайната книга, за да запази не духа, а плътта, но все пак решава да умре заради осъзнат благороден принцип. Винаги идва един миг, в който човек осъзнава, че е най-обикновен платен слуга, и това може нравствено да го прероди и преобрази радикално. Тогава може би става по-лесно да избереш смъртта пред унижението да лукавиш.
Но трябва ли да умре Анри дьо Вентадорн, приел да се назовава още Боян от Земен?
Тръгнал от Запада, за да граби и руши Изтока, този човек поема по обратния път, за да смири или още повече озлочести двете крайности в европейската християнска цивилизация. Може ли обаче човек да живее дълго, постоянно и спокойно като посредник и кръстопът на две противоборстващи начала? Може ли да бъдеш в еднаква степен принадлежащ и на едните, и на другите, без да разрушиш себе си и тези, които искаш да съединиш и примириш?
Една авантюра може да се превърне в съдбовна мисия, когато осъзнаеш безсмислието на досегашния си живот и се докоснеш до същността на нещо важно и отговорно. Съдбата често си играе с хората и им възлага неподозирани отговорности. Важното е да разбереш нейните знаци. И да видиш новите хоризонти, които се изправят пред тебе. Но точно в този миг животът става и по-отговорен, и по-тежък, защото е подложен на нравствено изпитание. Това изпитание може да те направи по-твърд и непреклонен, но може и да те разколебае още повече; да те изпълни с множество съмнения. Новите прозрения те тласкат ту в една, ту в друга посока. И уж знаеш вече повече; уж виждаш по-надалеч, а всъщност си станал по-слаб, нерешителен и безволев. Не знаеш дори кому и на какво служиш. А когато си натоварен със задача, която има и исторически смисъл, ти преставаш да бъдеш обикновено същество. Анри дьо Вентадорн приема изпитанията на съдбата и сякаш успява да разбере най-важното: историята е в простите неща, а не в службата на отвлечени идеи или на интересите на тираните, мъчителите и грабителите; човек трябва да живее просто и естествено, а не преднамерено. Този урок историята “преподава” постоянно и настоятелно, но трябва сам да достигнеш до него, за да го проумееш и разбереш. Историческият опит не е личен опит, но когато стане, той придобива особена важност и стойност.
Анри става Боян от Земен, защото е поразен от простодушието и моралната зрелост на богомила, който живее с вярата на своето учение. Човек трябва да се научи да умира спокойно и с наслада, защото е бил верен на чистата и непорочна вяра. Това не е фанатизъм, а нравствена възвисеност, която силно впечатлява афериста Анри. И той приема богомилството от тази му страна и в това му проявление. Така той става част от една друга история. Ролята му се променя, нараства неимоверно, защото разбира фалша и користта на своето участие във възложената му служба. И приема друга: да спаси Тайната книга и да я даде не на Доминиканеца, а на тези, които я чакат и имат нужда от нея. Тайната книга притежава удивителна сила, но е носител на прекалено сурова правда, която изисква жертви, вместо да помага на живота. Защото или не е истинска, или е само доктрина, от която той вече се е отрекъл.
Истинска е богомилката Лада. Другите богомили са честни, благородни и искрено вярващи, но прекалено сурови и неотклонни. Животът им е неестествен, лишен от простотата, която сами проповядват. Те могат да бъдат храбри пазители на Тайната книга, но не и живи хора. Когато Лада се освобождава, макар и за съвсем кратко, от бронята на ненужния предразсъдък, е чудно красива и по женски всеотдайна. Така тя разколебава само себе си и учението, на което се е посветила. Но откъсва окончателно Анри от стария му начин на живот и го тласка по пътя на смъртта. На нея се поддава той, а не на учението й, макар в крайна сметка да осъзнава, че те в някаква степен са едно и също. Новият живот му е странен; в него той се чувства не особено уютно, макар да е мирен и спокоен. Променяйки се вътрешно, Анри дьо Вентадорн променя пътя на Тайната книга и я предава на тези, за които тя е предназначена. Така кръгът е свързан. Еретиците получават нова сила и увереност, но това е всъщност прояждане отвътре. Книгата им няма магическата сила, на която те разчитат. Враговете им пък придобиват нова мобилизация, като се превъоръжават с нови идеи, за да сломят ереста. Анри дьо Вентадорн помага временно на едните, но фактически тласка историята по друг път. И вече не й е необходим. Войната все пак един ден трябва да приключи.
Войната приключва с поражението на Анри дьо Вентадорн, но както самият той казва, смачканото грозде дава сок, който опива и замайва. Т.е. никое поражение не е окончателен край. Еретичното вино още замайва самонадеяния от победите си Запад.
Този роман на Антон Дончев не е така епично мащабен, каквито са другите му творби, посветени на българската история. Но той в никакъв случай не бива да се възприема като приключенско четиво, изпълнено с множество перипетии и обрати, както искат да го представят постмодернистите либерали. Романът е сложна концептуална книга със собствено виждане за ролята и мястото на еретичните учения през Ср