Рецензии » Българската история по Антон Дончев
Загадката на Българското средновековие “Трите живота на Кракра”
1
Ако поставим българската средновековна (а и не само нея) история в контекста на общоевропейското развитие и установяването, възхода и залеза на византийската цивилизация, ще осъзнаем много от фактите и явленията като необяснени, неясни и неразгадани. Ние обикновено разглеждаме този дял от нашето минало сам за себе си и изолирано от големите процеси в историята на Европа, навярно защото, поставени там, те изглеждат по-малко значими и по-малко героични. Малкият народ търси предимно героичното в историята, за да го покаже като пример на настоящето и за да възбуди духовната енергия на нацията. Всеки малък народ, когато е изпаднал в беда и грижи, когато страда и е подложен на изпитания, се нуждае от примери за подражание и придобиване на сили, с които да си помогне в излизането от духовната и материалната пропаст. Тук историята му служи безпогрешно и безкористно и ако в нея действително могат да се отделят такива факти и явления, които да потвърдят твърдостта на народния дух, чрез който се преодоляват препятствията, значи той наистина е способен да излезе от затрудненията. Това обаче не е достатъчно. Защото историята учи и помага не само с героични примери, но и с идеите и поуките, които носи в себе си. Божият промисъл се проявява във всяко събитие, в постъпките на знайните и незнайни участници в историята, в техните политически жестове. Нищо не е случайно. Впрочем то може и да е случайно за тези, които непосредствено наблюдават или участват, но за историците непременно трябва да е ключ към някаква разгадка на Божия знак, който непременно под някаква друга форма се повтаря и повтаря. При това в различни форми и чрез различни събития. И ако изучаваме тези събития не сами за себе си, а с търсене на отговор на въпроса “защо?”, можем да проумеем причината и да видим пълнотата на истината.
Това важи най-вече за такива забележителни явления и събития, свързани с образуването и краха на средновековната българска държава, честите войни с Византия, победите, погромите и жертвите в тях. Никак не са ясни причините, поради които се образува българската държава, а още по-малко как и защо, след като пада два пъти под чужда власт, успява да се въздигне и възстанови. Не е ясно кой носи държавническото съзнание и волята за държавна власт, след като самата държава е ликвидирана. Не са обяснени характерът и смисълът на войните, които водят помежду си България и Византия, доколко тези войни са реални, изпълнени с идеята за пълно и окончателно доминиране на едната държава над другата, както и доколко целите им са да се ликвидират взаимно. Не е ясно дали наистина Византия желае поглъщането на България и защо Василий II, след като покорява Самуиловото царство, не променя нищо в неговото устройство; доколко падането на Самуил е ускорило или забавило рухването на Източната римска империя. Ще добавя към тези неясноти и проблема за присъствието и участието на България в общовизантийския цивилизационен проект. Средновековието е свят различен от нашия, но именно тогава се полагат основите на света, в който живеят, въвеждат се законите на нашето историческо развитие и се утвърждават принципите, които определят нашата национална съдба. Най-важната особеност и характеристика на средновековната българска държава, които се мотивират от предназначението на българския народ в историята, е запазването на северната граница на византийската цивилизация. Колкото и своеобразна да е българската култура и колкото да е възможно да говорим и за българска цивилизация, ние сме част от византийската и през почти цялото Средновековие живеем и съществуваме, за да я охраняваме и предпазваме от нашествия и унищожение. Никак не е случайно, че всички набези от север и северозапад до определено време са неуспешни и не навреждат съществено на Византия. Не е случайно също, че времената на възход за Византия са времена и на възход за България. И обратното. Рухването на империята под напора на латините е неизбежно следствие от общото й състояние на клинична историческа смърт, която в края на ХIV и началото на ХV век ще премине и във фактическа. Но Вторият Рим ще се премести на север, през България и българската култура, и ще стане Трети Рим.
Въпреки това Византия през Х век, след втория опит на война със Самуил, успява да ликвидира политически и юридически България, макар (не е за вярване) още доста време след това да я запазва фактически непокътната с нейната църква. А когато братята Асен и Петър възстановяват царството, Византия не проявява ревност и почти не прави опити да накаже дръзките братя, отнели й големи територии. Ако тя имаше съзнанието, че това е нейна земя, едва ли щеше да се държи така.
2
Средновековната държава се отличава от буржоазната и поради това, че тя притежава по-малка събирателна сила. Липсва националното съзнание, породено от раждането на нацията през модерната епоха, което да обединява хората здраво около едно политическо ядро, каквото е държавата. Впрочем тези сили се проявяват не изобщо върху целия народ и държава, а върху т.нар. висше общество, което е и носителят на народностното и държавностното съзнание. Когато това “общество” е настроено етатистки, подчинява се доброволно на централната власт и дава своята лепта в укрепване на държавата и поддържането на войската, тогава и самата държава организира и брани своите поданици, създава им условия за развитие. Тогава във всички области и феодални райони функционират едни и същи или приблизително еднакви институции на властта, действат едни и същи закони и монархът е лицето, което обединява и ръководи. Силната държава означава силна войска, победи във войните, разширяване на териториите, много трофеи, пленници, контрибуции и т.н.
Модерната държава може да бъде измервана и оценявана по ред обективни критерии, докато средновековната можем да характеризираме като силна или слаба по степента на централизация на монархическата власт и по темповете, с които успява да се разшири чрез присъединяване и колонизиране на територии, които се подчиняват безпрекословно и се интегрират като равностойни с нея. Победоносните войни (все едно дали са отбранителни, освободителни, или завоевателни) влизат в тези критерии. Можем да добавим и устойчивостта на централната власт, продължителността на царуването на един и същ монарх...
Средновековната държава постоянно е в състояние на война. Войната е нейната естествена жизнена среда, защото международните отношения се развиват не по пътя на преговори и международни обединения и организация, а в пряк силов контакт. Тези отношения се определят на принципа “по-силният побеждава по-слабия”. Винаги единият е по-силен и налага волята и правото си, а другият е по-слаб и изпитва несгодите на това неравенство. Но ако държавата не воюва, тя притъпява енергията си, лишава се от пасионарност и бързо залинява. Разбира се, няма правило колко време е възможно тя да не воюва, за да казваме, че е излязла от естествената си жизнена питателна среда и залинява военно и политически. Във всеки случай епохата на св. цар Петър е твърде продължителен за една средновековна държава мирен период и това дава отражение на времето след него. С този мир бихме могли да си обясним бързия упадък на България на следпетровите владетели.
През Средновековието понятието “държавен суверенитет” се различава от модерното. Не всички нахлувания с цел грабителство на територията на държавата от съседни или далечни народи са войни, които се водят от монарха. Липсата на редовна държавна армия прави тези нападения също нормални и естествени, присъщи на средновековния държавен морал. Те могат да навредят на добросъседските отношения, но могат и да останат като епизоди в тези отношения, които не променят приятелството между владетелите – макар да не са приятни и да носят злини за населението от засегнатите райони. Тези “военни епизоди” в някаква степен поддържат агресивността и милитаризма на средновековната държава и заменят “официалните” войни, след които следват или присъединяване, или мирен договор.
Държавата през Средновековието се представлява от нейния пръв владетел и официалното му седалище. Когато владетелят е свален от друг владетел и е премахнат статутът на столица на неговото официално седалище, държавата изчезва юридически и се присъединява към покорилата я страна.
По-близо до модерното разбиране за държава и държавност е създаването на нов политически субект в международните отношения и върху картата на света. Съвременните церемонии, съпровождащи обявяването на новата държава, през Средновековието са непознати. Тогава не съществува “учредително събрание”, общественият договор, наречен конституция, липсва официално знаме, герб. Идентифицирането на държавата от историята става по различни показатели, които са условни и винаги предизвикват спорове относно окончателната датировка. Затова и се приемат приблизителни дати. Обикновено се определя някакъв факт, който да потвърди, че въпросната държава вече е призната от съседните субекти и с нея се съобразяват по някакъв начин. Т.е. тя е забелязана, призната и е влязла в летописите и хрониките. Значи съществува.
Средновековната държава много по-начесто от модерната преживява различни състояния и изменения, които могат да я доведат до остри и неразрешими кризи, които да бъдат последвани от катастрофи. Това важи особено за предренесансовата епоха, когато измененията вече са качествени и водещи постепенно до нови форми на обществени отношения и държавни формирования. От ХI век и на изток, и на запад се чувства духът на новото, което ще настъпи сравнително бързо. Феодалната система във всичките й разновидности започва да се разлага, а това води до отслабване на държавата, до поява на тежки и перманентни кризи, от които трудно се намира изход. Могъщи на вид държави като Византия или България не издържат на ударите на по-слаби и неразвити народи и губят войни. А когато ги печелят, не отбелязват напредък и укрепване на системата. Вътре в тях зреят процеси, които скоро ще се проявят, за да изменят коренно облика на Европа.
3
Във всичко трябва да търсим и виждаме Божия промисъл.
През Х век на историческата сцена излиза чрез Киевското княжество бъдещата велика сила Русия. Киевските князе Олег, Игор, Светослав, Ярополк и Владимир постепенно разширяват границите на своите владения и както пише в своя “Курс о русской истории” Василий Ключевски, те “с подозрителна последователност присъединяват към Киев по едно племе всяка година”. В началото на ХI век източните славяни вече са под властта на Киевска Рус. Държавата укрепва своята мощ и се превръща в сила, с която започва да се съобразява дори Византия. Инстинктът й я води на изток, откъдето по-късно ще приеме християнството, ще получи буквите и свещените книги, за да замени Втория Рим.
Виждаме как историята започва да осъществява Божия промисъл, за да намери достоен заместник на Византия и византийската цивилизация и чрез този заместник да съхрани православието. Византия изчерпва жизнените си сили, навлиза в криза и в процес на разлагане и смърт. Още с появата си Киевското княжество проявява интерес към Византия, идва тук, за да завоюва земи и ще продължи да държи погледа си върху тях. Първите опити са сполучливи. Но те са опити на езичници, тръгнали да воюват за територии срещу християни. Българите са техни потърпевши. Византия също. Българската държава фактически е премахната след завоюването й от княз Светослав и уж освободена от Византия, но практически е завоювана от нея. И това именно е краят на Второто българско царство.
Походите на княз Светослав са тежко изпитание за българската държава и те задълго я изтриват от европейската политическа карта на Средновековието, но те би трябвало да се разглеждат и в контекста, който отбелязвам. Русия се намесва в българската, но и във византийската история именно тук, по българските земи. През пролетта на 988 г. киевският княз Владимир отново ще се появи на Балканите, ще помогне на императора Василий II, за да се запази целостта на Византийската империя. Тази намеса на Русия също е изключително важна и показателна за ролята, която й е отредена в осъществяването на Божия промисъл. А още по-късно от българските земи ще поеме пътя си на север, чрез книгите на славянски език, цялата византийска цивилизация. Това е повратен момент в историята, който само след четири века ще утвърди ново съотношение между държавите и ще възвести възкръсването на православното християнство и великата цивилизация.
Но завоюването на българските земи от Светослав има и друго измерение, което не бива в никакъв случай да се пропуска, когато се анализират причините за падането на България под византийска власт.
Въпреки войните, които България води с Византия, тя в общи линии стриктно изпълнява историческите и цивилизационните си функции да охранява северните граници на Византийската империя. По времето на цар Петър обаче това тя прави с по-малко усърдие и воля. Това е времето, в което империята укрепва и преживява икономически и политически подем и в общи линии успява да укрепи южния си фланг, като нанася няколко силни удара върху арабските завоеватели, присъединява отнетите й преди територии и разширява своето влияние. Проблемите й започват да идват от север и северозапад. Появява се сръбското княжество, през България преминават няколко похода на маджари и руснаци, които нанасят сериозни поражения върху византийските земи. Българският владетел Петър не е в състояние да възпре тези набези и си навлича недоволството на властите в Константинопол. България след Петър особено е ненадежден и слаб съюзник. Самата тя не може да се възпротивява на енергичния киевски княз и капитулира пред неговото оръжие и воля.
Очевидно цар Петър осъзнава историческата мисия на своята държава и не атакува южната си съседка, не й създава неприятности, не разрушава постигнатото от нея. Ала той не може да удържи и претенциите към себе си, идващи както от вътрешните фактори, така и от северните му съседи. Затова и предпочита да ги пропуска към Византия, но с това си навлича гнева на императора. Силната и набрала достатъчно самочувствие империя не може повече да бъде залъгвана с невъзможност да се удържа агресията на жадните за плячка племена и народи и не прощава подобни слабости.
България губи своята независимост, но това не означава, че се слага край на неприятностите на Византия. Напротив, поглъщането на държавата ни е началото на края на империята. Йоан Цимисхи, а по-късно и Василий II не осъзнават ролята и мястото на България и ликвидират своя “враг-приятел”, като по този начин излагат на огромни опасности държавата си. Европа и светът съществуват в определено равновесие в резултат на присъствието върху политическата карта на определени субекти. Ликвидирането на един от тези субекти води до нарушаване на това равновесие и до съществени изменения в статуквото. То провокира често неудържими ликвидационни процеси, срещу които няма противодействие. Така става и през ХI век. Най-напред Русия заявява настойчивото си желание да бъде Византия, напада я, създава й неприятности, взима от нея най-важното и го запазва за историята, като по този начин увеличава неимоверно своята сила и политическо значение. После България е погълната от Византия и империята се лишава от сигурен защитник и мисионер на нейната цивилизация. Ликвидирането на България макар и за три века е удар срещу самата Византия, провокиране на тежка цивилизационна и историческа криза, чиято цена тя ще плати през ХIV–ХV век.
4
За разлика от модерната, средновековната държава е подложена на постоянни центробежни сили, защото нейните обединителни фактори са владетелят, общите интереси на феодалите, войните, общият враг, а не народността. Т.е. икономическите и политическите, а не духовните. Често родствени боляри водят битки и войни помежду си за власт – да не говорим за вътрешнодинастични заговори и преврати или за погазване на държавнически принципи заради недоволство от засегнати интереси и неудовлетворени амбиции. Отделните владетели управляват самостоятелно и от тяхната воля зависи доколко общата държава ще бъде стабилна и единна. Волята на монарха трябва да е твърда, за да ги държи в подчинение и да ги наказва, когато те излизат изпод властта му.
Затова е трудно да се дават еднозначни оценки на действията на средновековните исторически личности. Тези оценки не могат да бъдат от гледната точка и морала на днешното време, което има други представи за отговорност, вярност, преданост и т.н. Защото в Средновековието по различен от нашия начин се служи на държавата и народа. И ние трябва да го отчитаме, за да бъдем обективни и точни в изводите си. Тогава по-великодушно ще назоваваме нещата с истинските им имена и те ще бъдат в съответствие с тогавашните норми и представи.
След смъртта на цар Петър българската средновековна държава преживява, както вече стана дума, тежки времена заради отслабването на централната власт. Сред болярите е имало хора, които не одобрявали политиката на Петровия наследник Борис II и не се подчинявали на неговите заповеди. Един от тях, Никола, който управлявал земите на днешна Македония, през 969 г. отказал да признае новия цар и направо се отцепил. Той успял да обедини около себе си своите съседи. Така фактически се оформила нова, западна, българска държава, която придобила достатъчно мощ, за да съществува самостоятелно. Никола бил баща на четиримата братя Давид, Мойсей, Аарон и Самуил. С тях започва и новата средновековна история на България. Нищо чудно, че тази нова история е толкова драматична.
Ние не знаем причините, поради които комитопулът Никола, бащата на четиримата братя, се е откъснал от държавата; за него те са били основателни и достатъчно важни, за да го направи. Поведението му спрямо Византия по-късно, както и това на синовете му и особено на Самуил, показва, че той е бил агресивен към нея и не е приемал ролята, която й отрежда цар Петър и синът му Борис II. Отцепеният къс българска територия бил доста голям, за да не окаже въздействие върху общото й състояние и способност да отговаря на завоевателните походи на Светослав и маджарите. Но така или иначе там се съхранява България след завоюването й от киевския княз и от византийския император Йоан Цимисхи. Благодарение на това се запазва и автокефалията на Българската православна църква, чийто център се премества на запад, и се основава Охридската архиепископия.
Самият Самуил е сложна личност, за която няма кой знае колко исторически сведения. Наричат го отце- и братоубиец, но и нежен баща, просветен човек, ценител на красотата и изкуствата. Бил е обаче жесток и наказвал строго. Известно е колко сурово се отнесъл той към жителите на крепостта Лариса, които се съпротивлявали на опитите му да я превземе. Тях той довел до канибализъм заради глада, който предизвикал с продължителната обсада. Самуил бил твърде радикално настроен срещу Византия, с която очевидно имал сметки за уреждане.
5
Не по-малко сложна и противоречива фигура, която също трябва внимателно и съобразно с времето, в което е живяла и действала, да бъде анализирана и оценявана, е императорът Василий II. При Василий II Византия достига до голям икономически, политически и духовен подем, но очевидно, че този подем е и началото на нейния упадък и крах. Империята изразходва огромни сили, за да го постигне, а след това не е в състояние да задържи постигнатото поради изчерпване на модела на съществуване и неспособност да се нагоди към новите условия. С неразумните си и в противоречие с Божия промисъл действия на Йоан Цимисхи и Василий II спрямо България Византия се самообрече на гибел. Заедно със себе си тя повлече всички държави и народи, съществуващи под омофора на нейната цивилизация и работещи за съхранението й като единно и хармонично цяло.
Василий II умело преодолява всички политически пречки пред своето управление и успешно се справя с вътрешните си врагове и противници, оспорващи правото му да заеме императорския престол и реално да управлява империята. За качествата на един средновековен владетел съдим не само по способността му да покорява други държави и народи, но и да се справя с вътрешната съпротива и да поставя в подчинение феодалните владетели. Той трябва да преодолява центростремителните сили, за които стана дума по-горе, за да съхрани целостта на империята. Това важи с еднаква сила и за Византия, и за България. Големите исторически личности са самодръжците, а те са най-добрите политици и умелите военачалници; тези, които умеят да водят войските си и да се бият смело, но и тези, които са способни да организират заговори, да подкупват враговете си и да сломяват съпротивата на подмолните действия. Василий II бил именно такава ярка историческа личност, велик император самодържец на византийския трон. Той живее затворено, аскетично дори и до края на живота си не се жени и не оставя потомство. Саможив и подозрителен към всичко и всички, Василий II управлява сам, без да слуша съвети, а в поведението си бил суров и груб. Нищо не го интересувало извън империята и нейното управление. Не обръщал никакво внимание на церемониите и удоволствията, не се размеквал, никого не съжалявал. Наказвал строго. Опитът, който започнал да натрупва от най-ранни години в държавното управление, го направил такъв. Но служил самоотвержено и с цялото си същество за възхода на империята.
С победата си над Самуил Василий II успява да покори целия Балкански полуостров. Византия придобива нови територии и най-сетне покорява славянските земи. Самуил не устоява, защото преди това не успява да изгради стабилна държава, макар да е положил доста усилия да го направи. Василий II се възползва от това и през 1014 г. покорява една по една българските крепости. Не било постигнато единно държавно съзнание у Самуиловите владетели. Самата държава не се е чувствала в пълна мяра българската държава на Борис, Симеон и Петър, а и Византия провежда военните операции като срещу разбунтувал се срещу нея български владетел, а не срещу друга България. Това сякаш дава допълнителна енергия и сила на неговите войници и военачалници, а и на самия него, в походите срещу западните български земи.
Руският учен медиевист Георгий Острогорски лансира тезата, опонирайки на Васил Златарски, че Йоан Цимисхи завладява цяла България, а Самуил и братята му вдигат въстание, чрез което се откъсват от властта на византийския император и провъзгласяват нова българска държава. Според него България престава да съществува със свалянето на Борис II, макар западната й част да не е покорявана формално от византийски войник. Според Острогорски една държава пада под чужда власт с ликвидиране на централното й управление в лицето на владетеля. В тази теза има логика и аргументите на руския учен са мотивирани и убедителни. Тезата е важна за обяснение причините, поради които Василий II тръгва да покорява България, а Самуил не успява да мотивира феодалните си владетели за успешна съпротива. Войната му е някак сепаратистка, а не единна и организирана от централно военно командване.
6
Антон Дончев посвещава две свои мащабни творби на Самуил и неговата държава и на трагичната му съдба. Това са романите “Сказание за времето на Самуила” и “Трите живота на Кракра”.
“Трите живота на Кракра” е по-сложно повествование, обхващащо по-голям исторически период, с повече размишления и анализи на епохата и хората в нея. И с повече трагизъм и дълбочина на сюжета и героите. Нищо чудно: този роман е писан в най-зрелите творчески години на писателя и тук именно се проявяват всичките особености на неговия художествен метод.
Романът е посветен на живота и дейността на един от най-ревностните поддръжници на Самуил и най-яростния защитник на неговата държава срещу набезите на императора Василий II. В личността му като че ли се събират всичките черти на българския държавник, обречен да води народа и държавата в екстремални условия, да брани техните интереси и без компромиси да утвърждава идеята за държавна и народна свобода и политическа независимост. Т.е. това до голяма степен е и образ на модерността и постмодерността, на времето, в което ние днес живеем. Така е впрочем във всички творби на големия ни писател.
В романа се развиват две мащабни тези, които определят според Антон Дончев съдбата и механизма на историческото развитие на средновековна България. От средновековна България те могат да се екстраполират и върху съществуването на държавата в модерната епоха. Първата теза е за непримиримото съперничество между България и Византийската империя. Това съперничество е двигателят на политическото съществуване на двете страни, моралът на живота им, целта на тяхното геополитическо битие. В него се реализират характери, хора стават жертви, но и се въздигат. Омразата подклажда сблъсъка и отваря поводи за опустошителни войни. Тя измерва значимостта и морала на хората и от двете страни, вдъхновява ги в ежедневието и ги импулсира да живеят.
Но разказът се води от “българска позиция”, поради което и оценките на тези “омрази” е според това, на кого принадлежи. Българската омраза към Византия е силна любов към отечеството, към българската земя и завета на дедите и прадедите, завещали тази земя да се пази свободна. Тя е мотивът на поведението на всички българи. Дори и интимната им любов и ежедневието са пропити от нея. Това е важен елемент от цялостната концепция на Антон Дончев за Българското средновековие и той е прокаран във всичките му романи. Това според него означава, че българското народностно съзнание е с ранен произход и то е моторът на историческото ни развитие и на събитията на Балканите. Тезата е особено важна, решаваща дори, за обяснение на почти всички исторически събития от Средновековието, свързани с нашата държава. Въпросът обаче е доколко тя е вярна.
У византийците я няма тази народностна любов. Те нямат народностно съзнание, защото са разнородни по произход, а представителите на отделните народности на служба при императора не съхраняват съзнанието си. За тях е важна службата, комбинациите, плячката, социалното положение и издигането по властовата стълбица. Мотивите за една или друга тяхна постъпка никога не са святи, а прагматични. Ромеят по Антон Дончев служи на интереса, а не на високата кауза, защото няма идеал. Но това не изключва той да е умен, смел, честен и храбър. И най-често е, но е обсебен от страсти, които го изсушават и лишават от патриотичното вдъхновение и въодушевление на българите.
Представата за Византия и византийското общество, идваща още от Възраждането и затвърдена от Иван Вазов, като за гнездо на интриги, тайни заговори, разврат, подкупи и политически убийства, доминира и в романите на Антон Дончев. Той обаче показва всичко това като неотменна част от империята, поставила си за цел световно господство на всяка цена. Световното господство обаче означава да лишиш от свобода и право на самоопределение други народи, да ги подчиниш на себе си и да насадиш своя начин на живот и устройство на държавата и обществото, който почти винаги е в противоречие с традиционния за съответния народ морал и нравствени ценности. Българите в “Трите живота на Кракра” се противопоставят на този морал и бранят собственото си право, дадено им от Господа, да живеят и се радват на своята земя и природа.
В този контекст разбираме причините на подобно противопоставяне и на специфичната същност на любовта и омразата у представителите на двете страни. Друго не би могло и да се очаква. Така за едните (българите) войните са свещени, а за другите (византийците) – завоевателни, имперски. Те не могат да се примирят и ще се борят до смърт. Историята обаче показа, че полза от тази борба няма и че потърпевши от нея са и двете страни...
7
Василий II е императорът, който трябва да събере в себе си и в императорската си дейност цялата тази византийска злоба към България и да направи на българите такова злодеяние, че да ги накаже сурово и веднъж завинаги да сломи тяхната несломима воля. Необходимо било да се измисли нечовешки жестоко наказание, чрез което българският народ да се сломи и изчезне от лицето на земята, за да не тормози повече империята. Това според Антон Дончев е историческа задача, нерешена от Василиевите предходници, но таена в сърцата им, защото е най-важна и неотменима. Оказва се, че общата вяра не я отменя. Защото самата България не се развива по византийския проект, за който се говори в “Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес”, а по проекта “Аспарух”. Т.е. тя е създадена върху византийски територии, за да осъществи Божия промисъл и измести империята от историческата сцена. България съхранява живителните начала на трите съставящи я народа, поради което дори християнството не може да ги преплави и унищожи особеностите, жизнените им воли и моралните им норми. България е създадена като противовес на Византия и не се поддава на нейните манипулативни опити да промени поведението и съдбата й. Ето как в романа се описва взимането на решението за ослепяването на Самуиловите войници и последиците от това решение: “Василевсът Василий събрал на съвет трима владици, за да им съобщи своето решение да ослепи всички български пленници и да уговори с тях какво да се направи и как да се направи. Не вярвам да му е трябвало тяхното одобрение или съгласие. Макар че – кой знае, може дори за неговите плещи да е било непоносима тежест да понесе сам-самичък такова зверство. Всички се съгласили, че трябва да се направи нещо нечувано и невиждано, да се прободе с ясенов кол сърцето на този жилав и непокорен народ, който в деня, когато празнували деветини от смъртта му, възкръснал, излязъл от гроба и избил половината ромейска войска. Дори не ставало реч за тялото на България, която воювала вече петдесет години, трябвало да се прободе, ослепи и сломи нейната душа.
Говорили, дори поспорили, владиците не искали да се ослепят всички пленници, накрая се съгласили и се разотишли. И на вечерта всички легнали болни – отровени. Очите и ушите на василевса се разтичали, след тях – зъбите и ноктите, тайните служби разпнали всеки, който се докоснал до важните особи, до дрехите им и разбира се – до храната и питието им” (подч. м. – П. А., “Трите живота на Кракра. Книга първа”, С., 2007, т. I, с. 160. Всички цитати от романа тук са по това издание). Отровата проникнала във водата от злобата и “нечовешките приказки и мисли”, които хората от съвета начело с василевса изразили. Излекуваният с доброта и човечност Василий II обаче не разбрал урока и изпълнил решението си.
Антон Дончев е първият, който показва Василий II като сложна и драматична личност, достигнала до интелектуалното и душевното си състояние на палач на българската войска в резултат на дълбоки причини. Тези причини деформират душата и характера му, правят го затворен, саможив, подозрителен и отмъстителен. Но той осъзнава ролята си на спасител на империята, който трябва да извърши редица жестоки действия, за да спре разпадането й. За да го стори обаче, е необходимо най-напред да разреши проблемите на властта, като отстрани противниците си и всички онези, които мислят повече за себе си и за собствената си изгода, вместо да работят за държавата. Според писателя Василий II е виждал и истинския външен враг на империята, който реално заплашва не просто нейната имперска цялост, но изобщо съществуването й и правото й да бъде над всички.
Но нима Самуил не е изправен пред същите проблеми и избягва да ги разрешава със сурова решителност? Нима не е подложен на същите душевни и нравствени изпитания, когато научава за предателството на брат си и решава да го накаже въпреки любовта си към него? И той го прави. Прави го, но не за да господства над света, а за да спаси отечеството. Тук стигаме до идеята за историческата цел, която българите имат пред себе си: да оцелеят, като се преборят с природата и с Византия; да оцелеят, като се обединят със сродни народи и заедно с тях да бъдат по-силни и устойчиви на изпитанията. Това беше и идеята на хан Аспарух от романа на Антон Дончев, който осъзна себе си като водач на такъв именно народ и прозря в бъдещето, в което друга щеше да бъде съдбата на този народ без него.
И ето тези двама души влизат в непосредствен военен и скрит идеологически двубой. Правдата по Антон Дончев е на страната на Самуил, но той не съди Василий, а се мъчи да го разбере и оцени в цялата му пълнота и драматичност. Василий II ще изведе с победата си над Самуил империята на най-високата точка от нейното съществуване, ще покори по този начин всичките си противници и врагове, ще укрепи властта вътре в държавата, ще изпълни собствената си мисия и ще задоволи тщеславието си, но няма да разбере, че всъщност Византия от тук нататък започва страшното си падение и разруха. Самуил ще преживее най-тежката драма, каквато може да се стовари на главата на един владетел, ще види слепите си войници и ще изпита болката и унижението от погрома на собствената си идея и рухването на държавата, но всъщност ще заложи в нея нов имунитет, ще запази идеята за нея и тя след време ще възкръсне и макар да й предстоят още изпитания и крушения, все пак ще просъществува.
Ала това не е още целият роман “Трите живота на Кракра”. Тези поуки бяха изведени в някаква степен и в романа “Сказание за времето на Самуил”.
8
Новата идея за това смутно време от българската история е заложена в образа на Кракра Пернишки – в неговите три живота.
Младият Кракра получава от Самуил следния завет: “Аз, Самуил, казах: Трябва да се пази родът, ала не само своя род, а всички родове. Род по род, единени в народа, наречен българи. Връвта на родната кръв нанизва сто, двеста, триста човешки съдби, но може ли тя да свърже сто хиляди, двеста хиляди, милиони съществувания? Коя е тази верига, която може да окове родовете по-здраво от родната кръв? Ако ти застанеш до мене, под една и съща хоругва, в защита на родната земя, а брат ми отиде на страната на ромеите, отсреща, то кой ми е по-близък, ти или брат ми? И тогава на всеки мой робош издълбавах три кръста, три пръстена, три звена вериги. Единение, единение, единение. Единение на всички славяни от Дунава до морето. Единение на всички племена и езици, пръснати по тези земи – не само славяните, но и власи, арменци, турци, арбанаси. Единение на всички, които искат да пуснат корени на нашата земя и я нарекат своя. А този, който вдигне ръка срещу единението, той се лишава от огън и вода и трябва да бъде прокълнат и убит” (т. I, с. 179–180, подч. м. – П. А.). Това, напомням и повтарям, е и идеята на Антон-Дончевия Аспарух и на целия роман “Легенда за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес”. Идеята е осъзната като първостепенен идеологически принцип, върху който се гради средновековната българска държава в творчеството на писателя. Трите живота на Кракра са трите стъпала, трите принципа или трите начала, върху които се крепят българската държава и българският народ.
Кракра живее наистина три живота. Или най-малкото три. Първият е на младия човек, усвояващ уроците на единението между траките (“старите стопани на тази земя”), прабългарите и славяните и заедно с това на езичниците, православните християни и богомилите. Това е времето, когато конярят на Кракра е още Никифор. По-късно той ще стане негов син, ще наследи и силата, и властта, и името, и владението му, ще се доближи силно до Самуил и редом с него ще преживее победите и погрома на българското царство. Най-накрая ще се превърне в монаха Антоний и ще се моли и размишлява за човешката съдба, за миналото и бъдещето. Т.е. това е животът на държавата и народа, проявени чрез воина, владетеля и духовника. Те протичат едновременно, но се проявяват у определени хора или последователно, или в някаква комбинация, която подпомага развитието им.
Според Антон Дончев и през Х–ХI век още са живи корените на траките и езичеството. И не само живи, но над тях има живи, макар и малобройни, родове или личност