Интервюта

Акад. Антон Дончев: С кълване на зърна няма да полетим

Ина Бояджиева, в. „Монитор“, 18.09.2010

„Културата е оркестър от стотици инструменти. Ние сме един неповторим български инструмент, като засвирим, да кажат – ето, българите удариха гъдулката. Защото без гъдулка няма световен оркестър”

Марин Кръстев

Акад. Дончев, ако се доверим на семиотиката, смятам, че не случайно сте роден на Кръстовден. От кръстовете – професионални и човешки, които носите, кои поставяте на челно място?

Дълги години търсех дефиниция на това що е народ – служене на народа, мисли, чувства, борби на народа. Накрая се спрях на едно определение, което е кратко, обаче слага нещата по местата им народ е общност от хора, които носят неповторими, само свои културни ценности, предавани от поколение на поколение, за да стигнат до наши дни, до нас и да служат за легитимация на тази общност на хора. Физиономията на нацията се определя от нейната култура, не се определя от фабриките, не се определя от магистралите, ако щете, определя се от това, което е съвършено неповторимо, което е българско, което е немско, което е френско, което е испанско. Защо е нужно това нещо? Защото законите на вселената са голяма работа, законите на Космоса и законите на обществото това е преливане от енергии в енергии. За съжаление това е едно падане на вода, водопади, които въртят електрическите централи, ама на все по-ниско и по-ниско ниво, накрая влизат в едно езеро, утаяват се – наричаме го антропия и спират да работят.

И как си обяснявате това?

За да работи една система – обществена, природна, трябва да има разлика в температурите, в нивата, разлика между хората. Трябва да има разлика между народите. Културата е оркестър, който изпълнява мелодии на стотици инструменти. Ние сме един неповторим български инструмент – трябва да задържим струните, да държим пръстите, да владеем душата, като засвирим, да кажат – ето, българите удариха гъдулката. Гъдулка, гъдулка, хайде някой да бие тъпан – то си е негова работа, да надува фанфарите, но без гъдулка няма световен оркестър.

Но атаките не спират, понякога с по-груби действия, друг път фини и хитри?

-Тези, които с пълно право можем да наречем противници, атакуват инструментите и самите понятия, с които работим – атакуват понятието патриотизъм, родолюбие, свобода. Атакуват, ако щете, и понятието сексуална ориентация. Проблемът е да запазим звука на инструмента, да бъдем такива, каквито сме. Има страшна фраза на една американска писателка към тези, които се обявяват за интелектуалния глас на човечеството: „Вие ни карате да обичаме всичко, с изключение на добродетелите и да повтаряме всичко, с изключение на величието”. Тоест един път атакуват добродетелите, като казват, че те не са важни, че не е много ясно какво е добродетел, и втори път, че всичко е принизено, всичко е в калта, всичко е в окопа. Ние сме в тресавището, дайте да се спасяваме всеки поединично, нещата загиват.

И какъв отговор и реакция изискват подобни позиции? Вашата алтернатива каква е?

Това, което съм се мъчил в началото литературно да правя, след това съм го сложил като основа на моите действия това е с моя опит да помогна по някакъв начин за сближаването на хората, на изтъкаването на мрежата и то на моралната мрежа. Аз съм правист, закони, закони, закони – законът е решетка. Законът ще спре лъв, ще спре кофти разбойник, хайде да спре животно като котка, но кой ще спре мухата, кой ще спре бактерията, която е много по-страшна от лъва – две мухи изяждат един вол по-бързо отколкото един лъв с поколението си. Един вирус, пуснат по компютрите, унищожава информация с поражения колкото атомната бомба. Следователно да се мъчим да изтъчем една морална мрежа, която да спре този опит да бъде атакувана, да бъде замърсена нашата морална система. Преди две хиляди години на римския пазар върху масите имало дупки, които били приети за мярка за качество и който не спазвал мярката, нямал право на търговия. И у нас трябва да има мерки. Не може всичко да бъде въртяно, да живеем непрекъснато в земетресение.

Проблемът ни за мерките има по-дълга история, защото писателят Петко Тодоров на кръщенето на дъщеричката си є пожелал да има чувство за мярка най-дефицитното българско качество. Ще се справим ли с този дефицит?

Невъзможно е духовно да бъде изхранен един народ или една цивилизация с това, което ни се представя. Това объркване на нормално и ненормално, тази защита на кривото, преминаването на философска гледна точка, че всъщност не се знае кое е право и кое криво, кое е бяло и кое черно, не се знае кое е добро и зло, тая липса на мярка, тая липса на правила довежда до едно объркване. Особено на младите хора, на които им се повредиха шийните прешлени да си въртят главите наляво и надясно и да не знаят всъщност какво виждат. Хората не отстъпват на птиците, хората също имат нужда от крила, но птиците, за да кълват, си навеждат главите и забравят, че имат крила, забравят, че могат да летят. С кълване на зърна няма да полетим. А това състояние, в което се намира българският дух, се нуждае именно от полет, от отлепване от това състояние. Ние не сме там, където трябва да бъдем. Не се знае по какъв път да вървиш, накъде, какво казваме на хората, какво предлагаме, къде е националната доктрина, къде е националният идеал, за какво става дума? Това, което става, очевидно буди нуждата две думи да се напечатат на челата на българските управници „чувството за мярка”. Ако някои кадри служат за документация за това как сме живели, уверен съм, че няма да повярват. Никой не е казал да няма подправки на яденето, но манджа от подправки не се прави.

Помага ли ни историята, на която сте посветили много творби, и кои са най-ярките є уроци днес?

България е исторически феномен в Европа, защото в най-мрачните векове, дето ги наричат „тъмните векове на средновековието” (вятър и мъгла), у нас е светело. И не само е светело, ами французите избират за първи папа българин. Съдбата на малките народи е оцеляването. Така тънко са се нагаждали нашите българи, че са си оставали българи. Ние сме една невероятна сплав от българи, траки, славяни, келти, готи, узи, черкези. Оказва се, че сплавите са много по-устойчиви и по-интересни от чистите метали. Да сравним чугуна и стоманата, например. В османската империя, която в XV-XVI в. е в разцвета си, българите са били сред най-представителните воини и 7 пъти повече от турците в османската империя, заедно с гърци, сърби, кавказци, арменци. Избирани са предимно от селата, високи 1,80, красиви, стройни, здрави. Първо ги пускат да вървят пеша и които оцелеят, ги вкарват в училище за висши кадри за управление на Османската империя – 2-3 години ги учат на история, на култура, на атлетика и с изисканите си обноски смайват европейците. От 47 велики везири нито един не е бил турчин. Но в същото време всичките представителни воини са роби – без никакви права.

А защо често ние не сме били единни?

Културата на българската нация є пречи на обединението. В това отношение сме близко до латинската максима „колкото глави, толкова мнения”. България е пълна с чудесни хора днес, но няма правилно разпределение на материалните стойности. И в миналото и сега няма място за спорове кое е първо – разбира се, духовното начало, после е материалното. Правилото на Конфуций е изпитано от времето. На въпроса как трябва да се управлява една държава, геният е казал: „Трябват 3 неща – оръжие, хляб и вяра на хората в техните управници.” Попитали го, ако трябва да се откажат от нещо, той отговорил – от оръжието – ще избиват, но пак ще останат; второто нещо, от което бихте се отказали – от хляба – мнозина ще измрат, но други ще ядат корени, плодове и пак ще има хора. А от какво не можете да се откажете – от вярата на хората. Проведохме 800 срещи в цяла България – имаме надеждно поколение – умни и красиви момчета и момичета. Расте невероятна българска младеж. Надеждата е в това, което се ражда.

Визитка

Акад. Антон Дончев навърши 80 години и както мнозина смятат, че дълголетието е дар Божий, то съвременният класик на българската литература е ярко доказателство за това. Роден в Бургас, завършил право в София, дори само „Време разделно” да беше написал, заслужи признанието на гениален творец у нас, в Европа и света. Никога, особено в размирните години на прехода, български творци не са били толкова единни и щедри в оценките си за таланта на Антон Дончев. ЮНЕСКО е патрон на 80-годишнината, 5 града са го обявили за почетен гражданин, а на гърдите му заблестя орден „Св. Кирил и Методий, връчен от президента на страната. Световната литературна критика го сравнява с Омир, Шекспир, Иво Андрич и други велики автори.