Интервюта

Антон Дончев на 80: В роман ще съм 25-годишен разказвач

Ива Йолова, в. „Труд“, 13.09.2010

Антон Дончев закръгля днес 80. Достолепна възраст, която никак не му приляга. Извън гражданските си битки, писателят академик е почитател на добрата компания и напитка, кулинарната екзотика, женската красота... Като Матей Миткалото непрекъснато е на колела из отечеството за срещи с читатели. Любопитен е към всякакви литературни жанрове, епохи, „оръжия“ - от поезията до фентъзито, от Ренесанса до бъдещите векове, от молива до компютъра... Навръх празника му - няколко юбилейни въпроси.

- Шест града ви направиха свой почетен гражданин и ще празнуват юбилея ви. С кой от тях се чувствате най-свързан, г-н Дончев?

- За съжаление или за щастие аз съм роден и възпитан като номад, по български - чергар. Родителите ми бяха пощенски чиновници, местеха ги непрекъснато и съм живял в 5-6 и повече градове. Истината е, че като човек съм се оформил в Сливен от 5 до 15 години. Като личност - във Велико Търново от 15 до 30 години. Най-много съм писал и най-много съм преживял в Родопите край Смолян. А дълги години вече живея в София.В Бургас съм бил за малко, но в толкова различни условия - като малко дете почти откъснато от света. Четях много, странях от другите деца, защото бях ужасно късоглед. На 12 години изведнъж ми сложиха 12 диоптъра и видях отново света. С Перник напоследък личността на Кракра ме е свързала по странен начин. Два пъти в своята история градът е ставал център на тогавашния свят. Пред него две години е стърчал, по-право - клечал, византийският император, целият свят е отправял очи нататък - водил е огромна армия. Много ми се иска Перник и сега да направи нещо, за да му се споменава името отново! А пък София да си спомни, че 20 дни е устоявала на една от най-страшните обсади през Средновековието - на Василий Втори. Заслуга на Сердика е, че след обсадата й той е разбит и докарва Византийската, Ромейската империя до края на пропастта. Ако ние не разберем колко велик император е бил Василий Втори, няма да проумеем никога какъв е бил подвигът на Сердика, на Самуил и на неговите хора. Така че - свързан съм с всички тези градове.

- А с кой от вашите литературни герои сте се чувствали най-близък, усещали ли сте се в кожата на някой от тях?

- Мога да пиша по един-единствен начин - като разказвам във формата на мои спомени. Не става дума да „се чувствам в кожата“, аз съм длъжен да се превъплътя в моите герои, да се пренеса изцяло във времето, в което живеят, да знам всичко, което става с тях и около тях, как отговарят на 1000 въпроса - отношението им към цветята, към небето, към времето, към ближния, към тревата... Да стана такъв, каквито съм ги описал. Това е едно много, много голямо нещастие, защото последните си два големи романа написах от името на старци. И всеки път, преди да седна да пиша, трябваше да се гримирам, да си направя бръчки, да се прегърбя и дълго време да се превъплъщавам в стар човек, който от своите 100 години гледа назад какво е преживял. Грешка направих! Ако се превъплъщавам в някакъв разказвач сега, ще избера да бъде най-много на 25 години.

- Читателите ви се обясниха в любов в „Голямото четене“. Какво ще им кажете вие сега?

- Ще повторя пак, че литературата е съавторство на писател и читател. Голямото ни щастие, късметът ни, шансът ни беше това, че ние като писатели имахме чудесни читатели. Нашата литература се създаде от читателите. Читателите искаха книги и писателите ги написаха. Ако сегашният читател поиска книги, книги ще има. Лошото е, че в момента има книги, а читателите нямат възможност да ги открият. На нас ни липсват пътеки през гората, липсват ни пътища до авторите. 6300-6400 заглавия за една година, 5 900 000 екземпляра - не се падат дори 1000 бройки на книга. „Възхвала на глупостта“ на Еразъм Ротердамски е издадена в 240 000екземпляра през Средновековието. Ние издаваме прекрасни книги, особено поезия, в няколкостотин бройки. Кой ги прочита? Това е Средновековие, това е разпространение на апокрифна литература! Всички имаме вина. И медиите, защото не запознават читателите, няма литературна критика.

- Ако трябва да формулирате мото или девиз за живота днес, какво ще е то?

- Сещам се за думи от поемата „Улис“ на английския поет сър Алфред Тенисън (1809-1892): Борй се и търси. И не отстъпвай!

Честитки

Стефан Цанев:

Антоне, времената разделни неочаквано обединяват хората. Така се случи и с нас двамата. Бъди здрав и ти пожелавам да доживееш да видиш обединението на българския народ! (То няма да е скоро - така че ще трябва още дълго да живееш...)

Проф. Андрей Пантев: По-точен е от Уолтър Скот

Представата за класик обикновено е свързана със сричането на книжчици на учебния чин. Антон Дончев за мен е класик най-вече защото се е възвисил над епохата си. Той направи онова, което малцина правят преднамерено. При него е може би поради божията и природната милувка. Ние, историците, често връзваме кусури на писателите, потопили се в историческа тематика, нито един от нас обаче не може да го упрекне в неточност или в свободни фактологии. Антон Дончев е писателят, който внесе наука в литературата и литература в науката. Не мога да посоча друг автор на сюжети от миналото, който да е така безукорно информиран, и то не само на българския културно-исторически терен, а на европейското наследство. В това отношение той е по-точен от Уолтър Скот. Създава много повече представа за вечност, отколкото мнозина историографски съчинения.

Една от причините, поради които представите за миналото се формират не от професионалната историография, а от литературата, са автори като Антон Дончев.

Николай Стоянов: „Но какво са за планината 1000 години!“

Виждал съм досието на Антон Дончев в Библиотеката на Нобеловия комитет - то е впечатляващо. Името му е във ВИП листите на много от големите издателски концерни. Приемат го с уважение международни културни форуми и европейски колеги от неговия ранг. Пръв от писателите в Европа, от авторитетната трибуна на Лайпцигския панаир на книгата (1999 г.), той протестира остро срещу бомбардировките над Белград...

За тези неща Антон не говори. Той сам си е лоби, не експлоатира стари съмнителни „инвестиции“, няма някогашен номенклатурен „опит“ и „капитал“, не е правил и не прави унизителни реверанси към предишни и сегашни властимащи. Общува с младите си колеги, но и ги чете, отнася се толерантно и всеопрощаващо към недоброжелателите си. И с дистанция към онези, които фамилиарничат, наричайки го „Бай Антон“.

Всъщност, не е ли това образът на един голям европейски писател и хуманист! Да си жив и здрав, Антоне! Нали сам си казал чрез устата на поп Алигорко: „Но какво са за планината хиляда години!“ И да ни зарадваш с дълго очаквания епос за Калоян!

Дора Янкова: Желая му да стигне стоте!

Щастлива съм, че като човек и като кмет на община Смолян съм сред приятелите и ревностните почитатели на класика на съвременната българска литература. За Смолян е чест, че в своята биография е приютил акад. Антон Дончев като почетен гражданин.

Известно е на всички мои земляци, че само за 41 дена в моето родно Момчиловци той написа знаменитата си творба „Време разделно“. С този роман обезсмърти Родопа планина. Показа на света по оригинален и вълнуващ начин драматичната съдба на планинските хора, свърза я със съдбата на тяхното българско отечество. Романът „Време разделно“ присъства в библиотеката на всеки дом. Не само първото, а и редица следващи издания. Той е като паспорт за гордост и величие на хората от този български край, без значение на тяхната етническа или религиозна принадлежност. Няма по-близък писател приятел за млади и стари от Антон Дончев в Родопите. Затова по време на „Голямото четене“ през 2009 г. те единодушно поставиха до „Под игото“ на Иван Вазов „Време разделно“ на Антон Дончев.

Желая му да стигне стоте!