Интервюта

Антон Дончев: Без участие на държавата, изкуството и науката са осъдени

Петя Тетевенска, Българска национална телевизия, 13.09.2010 / 09:30

На 14 септември писателят Антон Дончев ще отбележи 80-годишния си юбилей в зала 6 на НДК под патронажа на генералния секретар на ЮНЕСКО Ирина Бокова. Той е носител на престижни български и международни награди за литература.

Неговият роман "Време разделно" има двумилионен тираж и е преведен на близо 30 езика. Миналата година в кампанията на БНТ "Голямото четене" книгата отново доказа непреходните си стойности - тя беше класирана на второ място от читателите.

Антон Дончев обаче страда заради факта, че тиражите на българските книги са сведени до 1000 бройки и приличат на апокрифи.

"Странният рицар на свещената книга", "Трите живота на Кракра", сказанията за Самуил и за Аспарух - книгите на писателя са обсебени от историята, те създават нови тенденции в българската проза, имат сложна и модерна структура и разказват силни човешки съдби. Академик Антон Дончев даде специално интервю за БНТ в навечерието на своя юбилей.

Петя Тетевенска: Понеже сме в навечерието на 80-годишен юбилей, имате ли усещане за възраст изобщо?

Акад. Антон Дончев: Не. Категорично не. Нищо по-относително няма от възрастта. Един човек, който е живял през 16-ти или 17-ти век се ражда и си отива в една обстановка, която не се променя. Той живее несравнимо по-различно от един човек на 20-ти век. Аз съм се изправял между чиновете и съм пял за здраве на царя, и съшия тоя цар го посрещнах като премиер на България. А когато почваме да говорим за годините на писател... Всяко писане на исторически роман е влизане в исторически кораб. Докато се намираш в кораба, минават 100 години. Излизаш - навън сливите са станали малко по-тъмни. А вие сте изживели 100 години. Така че като говорите за години на писател, хайде да не ги определяме колко са. Иначе човекът Антон Дончев си е на 80 години.

Петя Тетевенска: И въпреки това юбилеят е време за равносметка. Ако се обърнете назад и погледнете този юноша, който някога се е разхождал по улиците на Велико Търново, какво сега ви радва и има ли неща, за които съжалявате?

Акад. Антон Дончев: Не знам точно по кое време успях да се отърва от такива състояния като съжалението и думите "ако" и "обаче"... Но се отърсих от тях. Човек се ражда всеки ден отново. Сутринта като си отвори очите, той започва не само нов ден, той почва нов живот. Съдбата така е нагласила човешкия живот, че му дава по една нощна почивка, за да може да се възроди и да почне отново да живее. Иначе... Не, не съжалявам, напротив - благодарен съм за това, че моята професия ми даде възможност да срещна огромно количество добри хора. Не само в България, но и в чужобина. Като имам свободно време, почвам да ги викам в спомените си и си мисля - колко доброта и красота има по света. Голяма част от тях вече ги няма. Но е чудесно, че съм ги познавал.

Петя Тетевенска: А защо ви привлече толкова историята?

Акад. Антон Дончев: За това категорична вина има град Велико Търново. До 15 години живях в Сливен, пиша от 8-годишна възраст, но до отиването си в Търново историята не ме е привличала. Мъжката гимназия беше до хълма Царевец. Ние бягахме от час, бягаше целият клас. Отиваме и лягаме на тревата, чакаме часът да мине. Като удариш земята, много пъти съм го правил, кънти като капак на ковчег. Не може да да не помислиш - какво има отдолу, какво е ставало, какво се е случило? И тоя хълм ме зарази.

Петя Тетевенска: Наистина ли с молив е написан ръкописът на "Време разделно"?

Акад. Антон Дончев: Всичките ми книги, с изключение на последната, която е с писалка, са написани с молив. Това е доста трудно, тъй като докато пиша, вдигам пулс 200. Налягането не съм мерил, но когато моливът се счупи, получавам лек стрес. Като че ли се случва някаква катастрофа, защото той се счупва на средата на дума или на изречение. С писалките е по-добре, категорично.

Петя Тетевенска: Има ли думи, които са неизречени за този роман? Наричат го майсторски роман, написан с мистична страст. Връх на историческия роман. Има ли думи, които не са казани за него?

Акад. Антон Дончев: Не съм чел и чул всичко, което е казано. Нямам обичая да събирам, нямал съм и литературен агент. Вчера един мой приятел измъкна една папка с мои изказвания - направо се ужасих. Един куп от 15-20 см - неща, които съм приказвал. Изрязвал ги е от вестници и списания. Аз лично ги нямам.

Но вие употребихте две думи - употребихте думата "мистична", употребихте думата "страст". Аз пиша само тогава, когато написаното се превърне в мой спомен, мое преживяно. Трябва да се върна, да извикам героя си, да си сменим телата и душите, да му измина пътя. Трябва много, много, много време. И когато се обърна назад и му зная живота по-добре от моя собствен живот, почвам да пиша. Фактически това са спомени.

Петя Тетевенска: Но това сте вие самият тогава?

Акад. Антон Дончев: Хем съм аз самият, хем не съм. Преди време направих една голяма грешка. Двете си последни книги написах от гледна точка на старци, т.е. всеки път, когато сядах пред листа, аз трябваше да се състаря. Да си наведа раменете, да си пусна малко бръчки, да си накарам сърцето да бие по-бавно или по-бързо. И тая гледна точка малко ми влезе в кръвта. Следващия роман ще го напиша от името на някой 20-годишен човек, за да почувствам какво е това.

Петя Тетевенска: Ако погледнем към тези исторически романи като към размисъл за ценностната система на българите, променила ли се е тя сега? Как се променяме от наученото чрез компютърните игри?

Акад. Антон Дончев: Има неща, които не се променят, има неща, които се променят. Има една основа, която се появява с всяко ново поколение, с всяко новородено дете. Децата, които в момента се раждат, са по-красиви от децата, които се раждаха някога. Физически са по-красиви, по-умни са, облъчени са по някакъв начин от света около тях. Нямате представа какво удоволствие е в една зала със 70-80 млади хора, в един град на 400-500 км от София, да видиш вътре пет-шест момчета, които биха спечелили всеки конкурс по света и четири-пет момичета, които биха могли да станат Мис България и може би Мис Вселена. Това е белият лист, върху който можем да напишем поема, можем да напишем роман. Но ние ги въвеждаме в един объркан, не особено красив свят. Ние непрекъснато ги атакуваме с неистини, затъпяваме у тях добротата. Има едни страшни думи на Айн Ранд, американката, насочени против интелектуалните водачи на съвременното човечество. Горчиво и доста страшно, тя казва: "Вие искате да ни накарате да обичаме всичко, освен добродетелите. И да прощаваме всичко, освен величието." Ние непрекъснато обезсмисляме стойността на големите думи, зад които се крият големи понятия. Ние през цялото време гледаме нещата от ниското. Ние обиждаме и величието, ние се подиграваме на добродетелите. Нещо повече - ако огледалото не е криво, не го признават, че е добре произведено.

Петя Тетевенска: "Ние" - имате предвид съвременните хора, или българите?

Акад. Антон Дончев: Имам предвид съвременния свят, не само България, целия свят. Цялата литература, цялата философия, ако щете, цялата психология. Всичко се опитва да ни изкара, че сме, аха-аха, едва излезли от неандерталството, което не е вярно.

Петя Тетевенска: Къде е надеждата тогава?

Акад. Антон Дончев: Надеждата е в това, че големите основи продължават да седят. Идете да видите крепостта на Кракра. Навремето са я почнали траките с едни камъни колкото маса и не са дълбали основи между другото, а направо са слагали камъните. Сякаш ни казват - абе, ела го премести, ако искаш! И след това ние сме градили с по-дребните камъни, вдигали сме нагоре и прочие... Големите камъни в природата на човека, в психиката на човека, в душата на човека, продължават да си стоят. Но в момента се води една борба, една битка за душите на хората. Ако искаме да бъдем не толкова тържествени - да я наречем за времето на хората. Защото ако вие си напълните стомаха с чипс и макдоналдс, не ви остава място да изядете една ябълка, да изядете един домат... Когато на вас ви тъпчат главата с чалга, с отблъскваща музика, с простащина, на вас не ви остава време да си измиете лицето и да почувствате всъщност какво красиво нещо е светът, какво красиво нещо е едно цъфнало дърво, колко са красиви младите момичета, които вървят по улицата. Тая борба за вашето време почва най-напред при вас в телевизията. Аз присъствах, когато Берлускони победи РАИ. Една много сериозна програма, много културна програма, с филми, с театри. Пусна водевила, пусна надпреварата, смъкна дрехите на жените и гащите на мъжете и хората почнаха да го гледат.

Аз често повтарям една история и се извинявам за това, че може би много хора са я чули. Прабългарите са имали пояс, който другите народи са взели, защото е бил много функционален. Но ние трябва да знаем, че тоя пояс е бил свещен. Това, което е под пояса, е на земята - материалното. Това, което е над пояса, е за небето и за душата. И всяка военна част е имала политически комисар, който е гледал къде седи поясът. Нашият пояс ни задушава. Ние не обръщаме внимание на сърцето, на чувствата, на това, което виждат очите ни. Ние тъпчем главите на младите хора с глупости, с чипс. Обърнете внимание, ако пуснете 50-60 тв канала. Много избор - никакъв избор. Но кое е главното - пресата и телевизията съскат - с-с-секс, с-с-скандал, с-с-сензация. Това не е светът.

Петя Тетевенска: Не, не е. Но къде са духовните водачи и политическите водачи на хората? Те участват в създаването на общата среда.

Акад. Антон Дончев: Да вземем България. България е залив на един океан. При нас водата не може да се вдигне повече, отколкото в океана, нито пък може да слезе. Изравнена е по цялата земя водата. Какво става в момента? Ние не сме се разбрали кое е главно и кое е второстепенно. Ние не сме се разбрали от това главно кое е спорно и кое е безспорно. Ние нямаме национално споразумение що е то народ, що е етнос. Няма. Какво е главното в това, което става в България, накъде е тръгнала България? Керванът си върви, секат се дърва, палят се огньове, правят се палатки, правят се мостове на реките. Няма начин. Копаят се гробове за умрелите по пътя. Къде са звездите, къде е съзвездието, което движи нашия народ? Към кое съзвездие се движим? Към Плеядите ли се движим, към Полярната звезда ли се движим, към Лебед ли се движим? Какво иска българският народ всъщност - да живее по-добре? Това ли е?

Петя Тетевенска: Изглежда, че когато сте отказали поста на съдия, пак сте влезли в ролята на съдник? Като писател?

Акад. Антон Дончев: Знаете ли, всички съдии бяха възпитани в друго време, те бяха царски съдии - тези, с които аз работех. Бяха умни и достойни хора. Това поставя един много голям въпрос за професиите - съдии, лекари и учители. Те са били жреци. Първо те са имали едно вътрешно самочувствие за своето значение и второ, те наистина са имали това значение. Вие отивате при един лекар и вашият живот е в неговите ръце. Как се чувства тоя човек всъщност, как би трябвало да се чувства? Вие отивате при един съдия. Тоя съдия може да ви вкара доживот зад решетки, може да ви пусне като свободен човек. Ние не успяваме да накараме съвременните учители да се почувстват като моите учители преди 60-70 години. При тях идва един млад човек и от тях зависи кой ще излезе от това училище. Помня ги всички. Моите внуци не си помнят учителите. Учителят днес няма самочувствие, обществото не му дава това самочувствие, не му дава пари. Не дава на учителките да се облекат като хората. Не дава на учителите пари да купят новите книги. Какво искаме от тези хора? А те създават нацията. А знаете ли специално при историческия роман какво значение има това, че си човек, който е учил право?! Човек, който разследва нещо. Човек, който може да огради своя герой от всички други неща и да се занимава само с делото, в което той участва! Това е невероятна история.

Петя Тетевенска: Изключително силен става религиозният фундаментализъм напоследък, за който се говори и във "Време разделно".

Акад. Антон Дончев: Нямате представа колко кротка и нежна книга е "Време разделно". Ако аз напиша всичко, което стои зад случилото се във "Време разделно", не знам как ще се приеме от обществото. Обществото не е готово да погледне истината в очите и навярно правилно не иска да я погледне. Всички приказват за това, че "Време разделно" е написан по поръчка роман. Да, той е написан по поръчка. Но поръчката не е към Антон Дончев. Поръчката беше към "Български писател". Стефан Дичев дойде при мен и каза, че са идвали и са му предлагали да напише такъв роман, но той е отказал. Защо се отказа, Стефане? Кръв до колене. Защо се отказа Андрей Гуляшки? Кръв до колене. Защо се отказа Емилиян Станев? Кръв до колене. Не щат да нагазят в кръвта. Във всичко това имаше мистика. Едно появяване, едно видение на тази Елица, което съм разказал и няма смисъл да разказвам отново... едно момиче, което ме посрещна посред нощ и с една свещ ме настани да спя и след това изчезна. И след като се върнах да го търся, се оказа, че няма такова момиче. Истината се откри преди две-три години. Просто е сбъркано името. Тя не се казва Елица, а тя се казва Йелица, с и кратко. И затова не съм я намерил. А когато намерих следите й, тя си беше отишла на друго място.

Много по-късно отидох в Швеция, ЮНЕСКО свика една конференция - "Да разоръжим историята"! Хубаво. След една година финландците свикаха конференция. "Що е свято?" Светът се люлее между това какво да кажем от историята и какво да скрием под миндера. Всъщност изборът хич не е толкова лек. Защото историята на нашия народ, това е история на непрекъсната борба, ако вие знаете фактите за нашето съществувание... Вчера ми каза един журналист нещо, което е писал, Бог да го прости, Дончо Цончев. "Толкова е свещена тая земя, на която стъпваме, че не трябва да си мием краката като влизаме вкъщи, а трябва да си мием краката като излизаме, за да стъпим върху нея". Това е нещо невероятно. Вижте, в края на краищата, ние все пак си оставаме емоционални същества. В историята има такава емоция, такава невероятна духовна мощ, расли са такива хора, че ние само печелим като се докосваме до тях.

Петя Тетевенска: Срещнах едно изречение, което много ме заинтригува. В едно от вашите интервюта беше. Наричате българския народ "роден от словото".

Акад. Антон Дончев: Да, ами той е роден от словото. Вижте сега - идват и правят държава. Държавата я правят прабългарите и я правят с материал от прабългари, от славяни, от траки, от келти, готи - една много солидна държава. Просто тръпки ме побиват като говоря за това нещо. Кога става народ? Народ става, когато шепа хора решават да приемат славянската азбука, българската азбука, когато за няколко години приготвят 10 000 души, които могат да четат и да пишат... Когато написват 10 000 евангелия и одират 100 000 крави, за да приготвят пергаментите. И когато това слово влиза между народа и когато всички тия хора, които имат различни богове и говорят на различни езици, имат различни вярвания, започват да говорят един и същ език, да вярват в един и същ Бог и да имат едни и същи ценности... И когато Василий идва тука в края на 10-ти век, той заварва вече нация. Надписите от онова време седят и ние двамата с вас можем да ги прочетем, защото буквите са същите и думите са същите. И 1000 години са минали тези букви, преди да стигнат до мене и до вас. 1000 години. В момента царството на българския дух се рои като кошера на пчелите. Кошер в САЩ, кошер в Испания, кошер в Гърция. Остава тези пчели да произвеждат български мед. Това е цялата работа. Да ги оставим да кацат на наши цветя.

Петя Тетевенска: Понеже очакваме от писателите да бъдат пророци и им вярваме, аз ще ви задам може би един наивен въпрос, но... ще ни има ли?

Акад. Антон Дончев: Нас категорично ще ни има. Но е време да проверим къде ни е поясът и да го стегнем там, където му е мястото. Да се разберем какво е материалното и кое е духовното. Това, което се върши в момента с духовността на България, то няма обяснение. То е невероятно. То е все едно да имаш един хубав син, да го обичаш и да го виждаш, че той става наркоман, че той става крадец... И ти да го виждаш това дете какво прави и да не му кажеш: "Слушай, какво правиш, бе, човек? Какво правиш, бе, народе, какво става с тебе? Какво става с тебе? Как може една държава да има една от най-хубавите земи, които е създал Бог - българската земя, която е изхранила стотици поколения и 45% да расте в бурени? Как е възможно, кой нормален човек го възприема това нещо? Как можеш да имаш една напоителна система за милиарди и да я унищожиш? Как можеш да унищожиш едно производство на плодове, което само от кюстендилски окръг е давало толкова, колкото дава Кремиковци за един месец? Защо България трябва да има това място в Европа, защо сме на последно място, по каква логика? Няма логика. Това си е лудост.

Петя Тетевенска: Зарадва ли ви това, че форматът "Голямото четене" донесе отново такъв успех на вашия роман? Има ли разлика между телевизионното четене и реалния живот?

Акад. Антон Дончев: Вижте сега какво е положението - миналата година са издадени над 6 000 различни заглавия. Те са излезли в 5 900 000 тираж. Това значи, че всяка нова книга има по-малко от 1000 екземпляра. "Възхвала на глупостта" преди 400 години е издадена в 240 000 екземпляра. Апокрифите на богомилите, които са ходили из България, са били написани в няколкостотин екземпляра, т.е. ние минаваме към апокрифи. Минаваме към цехово производство. Представете си да напишете една прекрасна книга! Кой я преценява? Ние нямаме критика. На мен ми е много неудобно да говоря, но... Когато написах "Кракра", 4 години съм го писал все пак, продавам 104 хиляди екземпляра с в. "Стандарт" и 8 000 екземпляра с издателството на Гранитски. И получавам 3-4 рецензии. После романът ми излиза във Финландия. 22 рецензии! Каква логика има в това в една чужда държава да напишат пет пъти повече рецензии, отколкото в твоята родна държава? Какво става с нас? Какво става с вас в телевизията? Франция има 8 или 10 литературни предавания. Къде са авторитетите, които да се изправят и да кажат на българския народ: "Прочетнете тази книга! Роди се нов писател!" Да сте чували такова нещо?

Петя Тетевенска: Много въпроси поставяте...

Акад. Антон Дончев: Ама какви въпроси, когато нещата са във ваши ръце.

Петя Тетевенска: Нещата са в ръцете на всички ни. Не е ли така?

Акад. Антон Дончев: Е, на някого са в ръцете повече. Тя всяка жена е в ръцете на всички, но най-много на мъжа си. Ето още един въпрос: участието на държавата в живота на културните институции. Трябва да се разбере, че особено в такъв период, в който се намираме ние, без участие на държавата, изкуството и науката са осъдени. Швеция издава всеки ден повече от 400 книги - издава ги държавата. Плаща на издателствата всичко отначало-докрай, раздва се на библиотеките... Ама те са богати! Ами извинявайте, погледнете това, което публикува ООН! Вижте колко плаща Уганда, колко плаща Кения! Това е срамота.

Петя Тетевенска: Така като ви слушам, си спомням онази библейска мъдрост, че който трупа знания, трупа печал.

Акад. Антон Дончев: Как ние опряхме в една трагична граница, че знаем много, а не можем да го обобщим?! В момента ние имаме толкова познания за това какво представлява слънцето, че можем да кажем всичко за него. Вероятно разполагаме със знания за безсмъртието на човека. Така поне академик Скрябин каза на един международен конгрес. Ние в момента знаем как човек може да стане безсмъртен. Но твърде много се облегнахме на компютрите. Всъщност компютрите решават задачи, които ние им поставяме. Големият майсторлък обаче е в това, че ти никога не можеш да получиш отговор, ако не знаеш как да поставиш въпроса. Трябва да се научим да поставяме въпросите.