80-годишнина » Слово на президента Георги Първанов на церемонията по връчване на висши държавни отличия
Слово на президента Георги Първанов на церемонията по връчване на висши държавни отличия на акад. Антон Дончев и Христо Ганев
Гербова зала | 14-09-2010 11:00
Уважаеми госпожи и господа,
Признавам, че ми е трудно да намеря думи за академик Антон Дончев и за господин Христо Ганев, защото целият им творчески и жизнен път показва истинската цена на словото и в това отношение те ни задават изключително високи критерии. И второ, защото написаното за тях е толкова много, че трудно би могло нещо по-оригинално да се добави към казаното от критиците, специалистите и журналистите.
Действително става дума за едни от най-ярките личности на нашето съвремие, творци, истински родолюбиви българи. Впрочем, помня казаното от акадeмик Дончев за това, че ние сме народ, създаден от словото и като историк напълно съм съгласен с тази негова теза, макар че днес словоблудството надминава и най-мрачните ни прогнози, но това, разбира се, е друга тема.
Критиците се удивляват от факта, че великият роман на Антон Дончев “Време разделно” е написан за 41 дни по времето, когато той е бил 33-годишен. Моето обяснение е просто - пише се бързо тогава, когато си чел много, когато си натрупал огромен обем от информация, когато си я осмисли, когато си я преживял многократно.
Разбира се, творческият процес е нещо много сложно и при академик Антон Дончев това се вижда по един начин при “Време разделно”, по друг начин – в “Сказанието”, по трети – в романа за Кракра Пернишки, излязъл преди броени месеци. Не бих искал да правя художествен анализ на тези творби. Самият факт, че “Време разделно” има преводи на около 30 езика, два милиона тираж, което за мащабите на България, на един български писател е нещо уникално, е голямата оценка, голямото признание, наред с всички други от международни академии и организации, от много български организации, структури, общини. И днес, доколкото знам, неговата 80-годишнина се отбелязва най-малко в пет големи областни центъра, където акад. Дончев е почетен гражданин.
Ще ми се да отбележа впечатленията ми за академик Антон Дончев като общественик. Тази дума сигурно не е най-точната и не е най-приятната, не гали ухото, но пък не знам друг човек от тези среди, който така активно да общува с читателите, с народа. Бях прочел в статия на Иван Гранитски, че става дума за 800 срещи, на които се говори не само за творчеството на Антон Дончев, но се говори по всичко, което вълнува хората. Няма български политик, който да е провел толкова много срещи, въпреки че на политиците това им е работата и това е наистина забележителен пример. И най-важното е, че на тези срещи, на част от които съм бил, можеш да видиш много млади хора, които имат позиция, оригинални идеи, нестандартно мислене. С този свой принос академик Дончев също ни прави оптимисти за бъдещето на българската нация – оптимизъм, който пронизва цялото му творчество.
Радвам се и с вълнение връчих ордена на Христо Ганев на неговия внук. Господин Ганев е възпрепятстван да участва в тази церемония, но мисля, че това признание беше крайно необходимо, макар и сигурно доста закъсняло от страна на българските институции за един голям сценарист, писател, режисьор, човек с ярка биография – бил е партизанин, военен кореспондент, редактор, автор в много издания.
Не би било пресилено да кажем, че появата на всеки негов филм беше голямо събитие в културния ни живот, независимо дали става дума за “Утро над Родината”, “Две победи”, “А бяхме млади”, “Басейнът”, “Голямото нощно къпане”, “Нощем по покривите”.
Христо Ганев е познат като българин с изключително изострена гражданска съвест. Показателен е филмът му “Животът си тече тихо”, в който броени дни след 9 септември се поставят моралните проблеми на времето за това как се променят младежите идеалисти, стигайки до ламтящи за власт бюрократи. Впрочем, питам се, кой сега би направил такъв филм за духовните, за моралните трансформации в съвременното поколение. Този филм, както и “Привързаният балон” по сценарий на Йордан Радичков са забранени. Самият Христо Ганев, както знаем, припомням го за по-младите, за медиите, беше изключен от редовете на Българската комунистическа партия заради неговата позиция по повод на творчеството на Солженицин.
Припомням тези неща, защото е добре те да се знаят. В новата българска история има не малко самозванци, има хора, които се опитват да пренапишат историята и да намерят собственото си място от дистанцията на времето и най-важното – от положението, което заемат в момента. Но се надявам, че ще дойде време, когато историята, в това число и културната история на нацията, ще бъде написана на базата на документите и ще съответства максимално на историческата истина.
Разбира се, трябва да кажа още веднъж, че националното признание чрез тези ордени, признанието на българските институции идва далеч след като и двамата са получили своите изключителни признания и награди на международната сцена, които респектират и днес.
Още веднъж, честито!
Искам да пожелая много здраве и по-нататъшни успехи и на акад. Антон Дончев, и на Христо Ганев.
Академик Антон Дончев
Господин Президент,
Най-напред искам да кажа, че за мен е чест, че получавам наградата си заедно с Христо Ганев, с който сме приятели от много години. Съжалявам, че го няма, защото този човек освен с творчеството си прави огромно впечатление с личността си. Той просто излъчва достойнство, той е човек на честта, на доблестта, беше и надявам се, че и сега щяхте да го видите като един много красив мъж и начинът, по който защитаваше човешкото си достойнство е почти уникален в нашата нова история. Той не прие нито един от постовете, които му предлагаха, защото служеше само на един Бог – на истината.
Колкото за моя орден, тия двама братя, тия двама светци, застанали един до друг, са вероятно най-светлите и най-великите личности не само в нашата история, но в историята на славянството и в историята на Европа. Не случайно те са защитници на Европа. Те са една небесна дъга, която е мост. На всичкото отгоре не е една дъга. Една дъга води от тук до Рим, друга – от тук до Киев, трета – от тук до Москва. Какво е важното за нас? Че единият край на дъгата винаги е потопен в българския извор, че нашият народ, че управниците ни по това време са имали мъдростта, имали са храбростта, но са имали и усърдието да създадат чрез тяхното слово един народ.
Много ордени обявяват носителите си за рицари, други – за кавалери. На мен ми се иска ние, носителите на този орден, просто да се обявим за скромни свещенослужители в храма на великите братя Свети Свети Кирил и Методий.
Благодаря Ви.