80-годишнина » Епосът Антон Дончев
Епосът Антон Дончев
Ива Йолова, в. „Труд“, 11.09.2010
Антон Дончев - авторът на "Време разделно", един от най-обичаните и тиражирани по света български романи, на 14 септември навършва 80.
Инициативен комитет от негови почитатели обеща да изгради паметник на героите в епоса - признание, с което никой наш писател не е удостояван приживе! Творчеството на Дончев, който миналата година се нареди след Вазов в класацията на българина за най-любими автори в "Голямото четене", ще бъде тема на нов национален конкурс сред гимназисти.
Пет окръжни центъра, чийто почетен гражданин е юбилярят, ще му посветят тържества - родният Бургас, Велико Търново, където е бил ученик и съдия, Смолян, Сливен и Перник, заради родството им с негови творби. Тези дни и София реши да "титулува" писателя. А президентът ще го декорира с най-голямото културно отличие - орден "Св. св. Кирил и Методий" - огърлие.
Почти не остана писателска награда в отечеството, която не е отличавала творчеството на Дончев. Имената на класици от два века - Вазов, Добри Чинтулов, Марин Дринов, Стефан Стамболов, Йордан Йовков ... блестят в призове, увенчали написаното от живия класик. От 2003-та той е сред малцината родни писатели академици в 141-годишната история на БАН. Лауреат е на наградата на балканските народи за литература "Балканика" (1999), на писателското отличие на Софийския университет (2004), на приза на НДК "Св. св. Кирил и Методий" за цялостно торчество (2007), на най-високия наш орден - "Стара планина" I степен.
"Време разделно" Дончев пише, когато е на 33 години само за 41 дни в родопска хижа край Пампорово. В основата на епоса е вградена мистична история, която преживял 10-ина месеца преди това. Срещнал главната си героиня Елица в родопското с. Момчиловци, където гостувал с група писатели през 1962-ра. Девойка като самодива с дълга бяла риза и коса до петите го завела мълчаливо до стаята за гости в дом на края на селото. На следващата сутрин възрастна жена със същото име го посрещнала на двора и му рекла, че няма млада Елица. Години по-късно от кметицата на Смолян Дора Янкова научил, че красивото привидение се е казвало Йелица и тя вече е починала. Сцени и герои от епоса Антон Дончев е записвал в обикновено бележниче на "Балкантурист" от 1963-та. Разлистих го 4 десетилетия по-късно - на датата, в която авторът е написал първите редове на "Време разделно". (Четири пъти е променял заглавието - "Глава си давам, вяра не давам" , "Залезът прилича на изгрева", "Дошло е време разделно", "Часът на избора"..., докато на петия изплувало истинското.)
Оттогава започва митът около романа. За 47-те години от своето създаване епосът за насилственото покръстване на българите в Родопите е излязъл в 2 милионен тираж по света на 30-ина езика. Във Франция дори се появи в джобно издание (2002) и освен в книжарниците бе разпространявано по вестникарски павилиони, гари, в метрото.
Заради "Време разделно" Дончев е сравняван с европейски величия като Джеймс Джойс, Иво Андрич, Никос Казандзакис, дори с Шекспир. В началото на 70-те американската фондация "Джейн и Ървинг Стоун" номинира "Време разделно" за "най-добър исторически роман в САЩ". По изключение и по настояване на основателите на наградата, защото тя се дава само на американски писатели. Бдителните соцвласти не пускат Дончев да пътува отвъд океана и шансът му там спира до номинацията.
Но и днес романът му е в програмите на славянските факултети в щатски университети. През 70-те шведски вестник пише, че "Време разделно" е достойно за Нобелова награда. На няколко пъти по-късно авторът му е предлаган от български организации за отличието на Шведската академия. На фона на разноезични лауреати на престижната награда нашият писател има реален шанс за пробив на световния литературен Олимп.
Самият той обаче е казвал, че друг роман - 4-томното "Сказание за Аспарух, княз Слав и жреца Терес" е "по-дълбоката му и многопластова" творба. Големият обем за съжаление е респектирал преводачите и досега "Сказанието" не е излизало на никой от големите езици. Но специалисти у нас са оценявали значението му и отбелязват, че в романа има "христоматийни сцени". "Аспарух" Антон Дончев започнал през 1968-а, пет години след "Време разделно, но го писал цели 23 години.
Оттогава датира и особеният стил на работа на писателя - да изрича повечето от историите най-напред пред диктофон, преди да бъдат записани на машина или компютър. "Първите редове написах като слепец", каза той в интервю преди години. От шока, че бил отстранен като сценарист от екипа на филм за Аспарух, Дончев получил отлепване на ретината.
Седмото изкуство е втората професия на Антон Дончев. През годините киното е проявявало траен интерес към "Време разделно" - по поръчка на компании по света авторът е правил около дузина киносценарии на епоса си. Киноасове като Карло Понти, Дино ди Лаурентис, могъщата киностудия "Парамаунт", американци, италианци, французи, немци, руснаци и пр. националности са се борили за правата за филмиране на романа. Но в крайна сметка са били осуетявани от официалните социнституции у нас. Българската екранизация бе поверена на Людмил Стайков 24 години след написването на епоса.
Преди да се роди романът "Странният рицар на Свещената книга" за богомилите и техните следовници по света, преведен вече на 15 езика, съществуваше киносценарият "Еретиците". За неговото филмиране преди 10-ина години, далеч преди да се оплете в мрежите на любовни клюки, големият Мел Гибсън проводи свои хора у нас. Към екранизацията са проявили интерес и от киногиганта "Колумбия пикчърс".
Засега "скандинавската следа" в живота на Дончев си остава покойната вече съпруга Евелина Троянска, с която живя 54 години до смъртта и през 2000-та. Бивша републиканска шампионка по шах, тя е внучка на световноизвестния датски режисьор на нямото кино Алфред Линд, на когото е посветен музей в Копенхаген. Днес спътница на писателя академик на премиери и светски изяви е актрисата Райна Василева, играла на сцената в "Армията" и в 10-ина филми. Но Антон Дончев е непроницаем, щом нагазиш в личния му живот.
И на 80 писателят академик е едно голямо дете. Обича да джитка компютърни игри с 11-годишния си внук Калин. (По-големият - Антон, на 25, се занимава с компютри като баща си Никола Дончев, който днес композира музика за тв филми). Акад. Дончев поглъща с любопитство модната фентъзи литература, но често е разочарован от сюжетите и героите - недомислени и инфантилни като публиката си: "Левски е много по-интересен от Конан Варварина например, ако има кой да го покаже на младите." Самият той е писал фантастика. На 12 години съчинява първия си роман "Хора от три планети" със сюжет подобен на нашумялата десетилетия по-късно теория за клонирането. В неговата история става дума за клонирането на хора. Горд е, че през 70-те, когато "Време разделно" излиза в САЩ, американски критик го сравнява с епоса на Толкин. Тогава у нас никой не е чувал за "Властелинът на пръстените" - фентъзи сагата, по която светът полудя през 90-те.
Авторът на "Време разделно" има своя теория за родството между историята и фантастиката. "Писането на исторически романи е пророкуване назад и по това прилича на фантастика", смята той. И добавя, че "хората не могат да се разберат за неща, които са станали преди 15-20 г.", какво да кажем за оценките им на "събития отпреди 2-5-10 века!"
Малцина знаят, че писателят има юридическо образование, завършил е право в Алма матер през 1953-та. Дори е бил съдия няколко години във Велико Търново. Мотивът, че "не може да се стигне до истината в един процес по онова време", го отказал от професията. Бързо проумял, че конците на големите дела се дърпат "не от съда, а от окръжни и централни комитети". Не се е изкушавал да бъде българският Джон Гришам и да дипли съдебни казуси в соцекшъни. "Би значело да лъжа от сутрин до вечер", казва днес литературният академик. Затова пък сравнява писането на исторически епоси със съдебен процес, в който авторът като следовател търси "доказателства и свидетели за вината или оправдаването на обвиняемите - главни герои". Читателите са "съдебните заседатели, които в крайна сметка отсъждат кой крив, кой прав". Самият той с години точи тези "съдебно-изследователски" дела. Заради 2-3 страници от Аспарух се е наложило да преоткрива цивилизациите на прабългари, траки, славяни. За 200-страничния си епос за богомилите е изчел десетки томове историческа книжнина във Ватикана, Италия, Франция.... Едно гигантско "подслушване" на свидетели от различни епохи и народности. Ровиш в десетки научни книги, а накрая на всяка от тях - нов списък от автори, почваш и тях...не ти се свършва! "Познавам историята във всеки епос като моя биография", резюмира писателят. Така "Аспарух" писал 23 години, "Калоян" - вече близо 50, пак се връща към "Самуил". Заради сценариите, които се наложило да пише, не се е разделял с "Време разделно"...
Дончев обича да цитира стара поговорка: "Който спомене миналото, да ослепее с едното око, който забрави миналото, да ослепее с двете очи". Обяснява, че особено на Балканския полуостров влизането в царството на сенките винаги е съпроводено с риска да стъпиш на нечий гроб или някой друг да стъпи на твоя. Проблемът е дали "като Самуиловите войници днес у нас да направим огромна редица от живи мъртъвци - ослепени хора, и на всеки 100 души да оставим някой с едно виждащо око (човека, готов да бръкне в миналото, когото ще ритнат отляво, отдясно, та дори през граница). Или е по-добре "да ослепеем" с двете очи и да жертваме истината. Но "фактите са така навързани, че като дръпнеш едната, цялата колода се срива", предупреждава писателят.
Е, дори и най-четеният наш жив класик в историческата проза е отнасял ритници - "и отляво, и отдясно, и през граница". Но винаги е държал отворени и двете си очи за истината.
"Историята не се разкайва... а в България непрекъснато се окайваме за нещо, което е станало вчера, за което самите ние нямаме никаква вина, но което ни е наранило. Не използваме миналото за това, за което то служи - да дава енергия", предупреждава Дончев и напомня думите на Атанас Далчев, че "липсата на национален егоизъм" е опасна за българина.
"Героите от миналото не биха разбрали нашето хленчене. Всички ние сме извори на българската река и от нас зависи дали тя ще е пълноводна и чиста. ", твърди хуманистът.