Светът за Антон Дончев

Антон Дончев се присъединява към изключителните писатели от Централна Европа, които добре познаваме – албанеца Исмаил Кадаре и хърватина Иво Андрич, лауреат на Нобелова награда.

Франция, „Ла Кроа“

Богатият на действие разказ достига ранга на героичен епос – едно удивително постижение за нашата съвременност.

Германия, „Зигенер цайтунг“

Безспорни художествени качества, с които понякога се доближава до „Тихият Дон“ на Шолохов или „Делба“ на Чосич.

Чехия, „Словенске похляди“

„Веруюто и школите“ на Уитмън тук са преведени като любов към земята и човека независимо от вярата.

САЩ, „Бестселърз ривю“

» прочети още

За „Време разделно“  »  Магическият епос на Антон Дончев

» Виж всички

Български роман, достоен за Нобелова награда

Би трябвало Антон Дончев да получи Нобелова награда за литература. Той отговаря на две от най-важните условия за това: напълно е неизвестен в Швеция и е много, много талантлив. Издателство ФОРУМ го представя на шведските читатели чрез историческия му роман “Време разделно”. Много са лошите писатели, но за сметка на това не са много тези, които могат да се представят така добре като него. Този, който така красиво, поетично и в същото време брутално може да опише усилията на турците да направят българите последователи на правата вяра, на Аллах, не може да бъде обикновен писател.

Дончев е българин и пише главно исторически романи, се казва в предговора. Ако и другите му книги са от същата класа като “Време разделно”, Димитровската награда (най-високата награда за литература в България) е, меко казано, напълно заслужена за него.

Не може да се каже, че “Време разделно” е роман за насилието и войната независимо от това, че насилието заема доста централно място в разказа. Човешкото величие стои много над всичко. Еничарите и турските спахии съвсем не са действали като деца от неделното училище по време на наказателната експедиция в Родопите, на която са били изпратени в края на XVII век – период, в който могъщата Отоманска империя започва да се руши. Те са били безпощадни към онези, които са отказвали да приемат чуждата вяра, и невероятно изобретателни в намиране на най-болезнените начини за унищожаване на своите неприятели.

Но българите от долината Елинденя в Родопите са били твърдо поколение, свикнало със суровите господари и още по-суровата природа. Турците сами са се убедили, че е много по-трудно да ги прекършат, отколкото да ги победят. Превъзхождащи ги по сила, те все пак успяват в това, събарят църквите и построяват на тяхно място джамии. Красивите българки не можели повече да показват лицата си, пъстроцветните дрехи били забранени. Но в сърцето си те продължавали да се молят на същия бог дори когато го наричали Аллах. Жителите на долината Елинденя се прекършили външно, но вътрешно останали същите.

Разказът на Дончев е изпълнен с поезия – и когато възпява природата, и когато описва тези хора. Той изобилства с кръв и насилие, а създава впечатление за нещо ежедневно, нещо почти красиво, благодарение на изпълненото с гордост държание на планинските жители при тяхното безпощадно унищожаване. Да се оставят да бъдат одрани живи, е почти като един ритуал, не като наказание, а като привилегия, почти празник на фона на всички горящи наоколо на хоризонта села.

“Време разделно” описва наказателната експедиция до Родопите от две гледни точки – от една страна, тази на народа чрез монаха Алигорко и, от друга – тази на поробителите чрез Венецианеца, бивш френски благородник, попаднал в ръцете на мохамеданите и приел исляма. Всичко е построено на основата на ръкописите на двамата свидетели.

“Време разделно” е блестящ разказ за героичната борба на един народ за запазване на своята самобитност и вяра.

Бенгт Акселсон
“Фалу Курирен”