За „Време разделно“ » Магическият епос на Антон Дончев
Епически роман на българския писател Антон Дончев
Колко души в Италия познават нещо от българската литература? Разбира се, много малко. От малкото вероятно повечето биха цитирали името на Иван Вазов и може би заглавието на една негова книга – “Под игото”, която ровещите по щандовете от време на време все още откриват, – издадена от достойния Де Карло в далечната 1946 г., илюстратор на корицата е италианизираният български художник Асен Пейков. Написан през 1888 г., десет години след постигнатата независимост, този роман, считан днес за класика, поставя началото на съвременната българска проза под знака на тема, предпочетена вече от българските народни певци, тоест темата за вековното робство – отоманското господство, което още в края на петнадесети век бе изолирало балканските земи от развитието на останалата част на Европа. До каква степен подобна тематика все още влияе на българската култура може да се установи, четейки великолепния “Манол и неговите сто братя” на младия автор на романи Антон Дончев, наскоро публикуван от издателя Лонганези в италианската версия на Чичита Сакка.
През 1668 г., след приключване на дългата война в Кандия, отоманските власти решават да засилят ислямизирането на някои балкански области. В една дива долина на Родопите пристига отряд от турски спахии, ръководени от фанатичния Караибрахим, еничар от български произход. Приемането на “правата вяра” от овчарите, живеещи в долината, е проведено с безмилостна решителност. Накрая остават живи само тези, които са приели исляма. Особен елемент в романа е, че цялата история се разказва алтернативно от двама свидетели, различни по възпитание и нрав – авторът симулира, че е събрал в едно, от два намерени от него ръкописа, с малки изменения, спомените на един обикновен монах от Атон – поп Алигорко, и един френски благородник, пленен от турците под Кандия, а след това станал оръженосец на Караибрахим.
Разбира се, романът загатва за реално станали събития и вярваме, че не се отдалечава много от обстановката през епохата. Но освен историческия интерес, в какво се състои своеобразието на тази книга?
Маниерът на Дончев, използвайки един вече изтъркан термин, е абсолютно материален. Кръвта, жестокостта и тъмнозеления цвят на родопските елови гори, силната миризма на мандрите Дончев не ги описва, а ги чувства първично, физически. Думите от неговите страници се връщат искрени и завладяващи, за да се превърнат в слово. Със сигурност някой български критик, обяснимо нетърпелив да “европеизира” Дончев, определяйки с литературни термини неговия почерк, е говорил за нещо подобно на “силен исторически реализъм”, естествено вдъхновен от патриотично чувство.
Истина е, че изкуството на Дончев, далеч от каквато и да е префинена дестилация, е щедър извор на истински сокове. Но изтънчената грубост, варварската непосредственост на този разказ го държат над всяко банално подреждане. Който все още е в състояние да се наслади на епическия жанр, знае, че това само по себе си е съвсем наивно; тук няма да открие преминаване границите на интригата, на радикалното манихейство, на невероятните жестокости, на нечовешките геройства, на точното признаване на идентичността на героите. В този роман на подвизи, огласян от викове и стрелба, оживен от кавалкади и засади, разноцветен заради ярките декорации на турците и променящите се цветове на природата, намират утеха тези, които бяха започнали да подозират, че разказите на Верн и Салгари са наистина увлекателни, преди една глупава и неприятна класация да ги обвърже с детската литература. В общи линии романът на Дончев е сгъстено приближаване към факти и чувства в чистия им вид – тук омразата, отмъщението, вярата, любовта носят първичния си вкус: кръвта е червена, сабите пронизват, цветята са благоуханни, всички главни герои са естествени.
Жестоките случки, тежката борба срещу ислямизма, подвизите на тези силни мъже са разказани с несравнимо умение в този силен епически роман...
Антон М. Рафо
“Либри ди йери е ди оджи”
- Български роман, достоен за Нобелова награда (Бенгт Акселсон)
- “Време разделно” - романът на разделното време (Панко Анчев)
- За богове и овчари (Гай Давънпорт)
- Историята не се разкайва (Люсиен Гюсар)
- Епически роман на българския писател Антон Дончев (Антон М. Рафо)
- Романът на българския писател Антон Дончев (Юрий Бондарев)
- Излъчващ независимост, или третият животописец на Кръстогорието (Никола Инджов)
- Магическият епос на Антон Дончев (Иван Гранитски)
- “Време разделно” - българската голгота (Чавдар Добрев)